Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Иначе той щеше да ни убие и двамата. Нямаше избор. Ако не бе стреляла, сега щеше да си мъртва. Вероятно и аз.

Всичко това бе вярно, но не й бе достатъчно, поне засега. Затова я прегърнах и замълчах. Вече не усещах болката; струваше ми се, че нейното страдание е далеч по-голямо.

Не бях си спомнял за Татенцето Хелмс от много години, поне не и докато не разказах на Рейчъл за ролята, която бе изиграл в момчешкия ми живот.

Татенцето бе най-големият грозник, когото съм виждал. По-грозен човек, здраве му кажи. Той колеше, той бесеше в по-голямата част от Портланд някъде от края на шейсетте до към края на седемдесетте години и си бе построил цяла империя там. Хелмс бе започнал с контрабанден алкохол и бе стигнал до контрол над дрогата в цели три щата.

Татенцето тежеше над сто и петдесет килограма и страдаше от рядко заболяване на кожата. От него по цялото му тяло имаше буци, най-видими естествено по ръцете и лицето му. Те бяха тъмночервени на цвят, люспести на вид и не само загрозяваха физиономията му, но я правеха и някак разлята, неопределена и размазана, та като го погледне човек, да види нещо като червеникава мъглява маска. Носеше костюми с жилетки, панамени шапки и винаги пушеше тумбести пури, които по онова време всички наричаха „Уинстън Чърчил“. Та човек най-напред усещаше миризмата на Татенцето и чак впоследствие го виждаше. Това даваше възможност на по-умните да се скатаят навреме.

Татенцето бе мръсен по душа, но най-точно е да кажем, че си бе истински изрод. При по-ниска интелигентност, по-благ характер и липса на склонност към насилие човек като него най-вероятно би живял в къщурка край горите на Мейн, би се занимавал с дребен бизнес и би продавал коледни дръвчета на симпатягите от квартала. Но той бе доволно интелигентен, в мръсния смисъл на думата, целият свят му бе крив за нещо, а грозотата му, изглежда, бе външната изява на дълбока морална и духовна развала, корумпираност, която подбужда към мисълта, че едва ли най-лошото в него е грозната му мутра. Бе изпълнен с вътрешна ярост, злоба и стръв, мразеше околните и всичко, свързано с тях.

Дядо ми бе познавал Хелмс още от дете. Бе служил дълги години като заместник-шериф, бе психолог, който познаваше хорската природа и усещаше доста добре душата на престъпника. Особено на престъпника. Та той казваше, че у Хелмс не се улавя нищо друго освен злина.

— В началото си мислех, че грозотата му пробужда лошото в него — бе казал дядо ми веднъж. — Че поради нея се държи зле с околните, че е намерил такъв начин да си отмъщава на обществото, сякаш то му е виновно.

И онзи случай изплува пред очите ми, като че се бе случило преди ден. Седяхме с дядо на верандата на къщата, където живеехме с него и мама след смъртта на баща ми. Дядо си имаше любимо куче, порода басет — ловджийско, бе го нарекъл Док — на името на прочутия тогава кънтри певец Док Уотсън. Ще попитате защо го бе нарекъл на певеца? Ами защото харесваше много прочутата песен на Уотсън на име „Албърта“ и толкоз. Та кучето Док лежеше в краката му дълбоко заспало, от време на време похъркваше или излайваше в ответ на бог знае какви перипетии из кучешките си съновидения.

Дядо отпи глътка кафе от синя тенекиена чаша и я остави в краката си. Док потръпна, отвори едно око, за да не пропусне нещо важно, успокои се и пак се унесе в сънищата си.

— Но не грозотата е причината Хелмс да е такъв — продължи дядо. — Не. В него си има нещо из основи криво, нещо, което не мога да определя точно. Понякога си мисля какъв ли би могъл да стане, ако не бе толкова грозен. С неговата амбиция и воля би могъл да стигне дори до президент на САЩ, но смятам, че би бил нещо по-скоро като Джо Сталин [57] За множество американци през Втората световна война и след нея Сталин е Джозеф. — Бел. прев. , а не като Джо Кенеди. Момко, момко, нали съм ти казвал да стоиш далеч от него и всичко негово. Колко пъти съм ти казвал, а? Ти вчера получи добър урок, по лош начин — от лош човек.

Аз се бях върнал от Ню Йорк с хлапашката заблуда, че съм отракан, че с мен майтап не става, защото съм умен и бърз и ако се стигне до сблъсък с местните провинциални недоносчета, мога да им покажа някой и друг трик. Абе, младежки глупости. Татенцето Хелмс обаче ме научи на някои истини по доста убедителен начин.

И друг получи същия урок като мен. Кларънс Джоунс, момче, което живееше с баща си, заклет пияница, недалеч от мястото, където днес се намира Мейн Мол Роуд. Кларънс бе добро момче, но не особено умно, родено винаги да свири втора цигулка. Бяхме се сприятелили и вече доста време се движехме заедно, през топлите и мързеливи летни следобеди обичайно ходехме по поляните да стреляме с въздушната му пушка или задигахме бира от запасите на баща му. Бяхме отегчени до смърт, та всеки около нас го усети, дори и Татенцето Хелмс.