Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Разни клонове на семейство Фонтено са живели в Ню Орлиънс още от края на деветнадесети век, много преди семейството на Лайънъл и Дейвид да се преместят в големия град. Затова имаха голяма гробница в гробището „Метари“. Последното е най-голямото от цяла поредица градски гробища, разположени покрай едноименното шосе и булевард „Поншартрен“. „Метари“ е разположено на площ от сто и петдесет акра — там, където едно време е бил хиподрумът „Метари“. Символично погледнато, суперподходящо място за един комарджия, пропилял състоянието си на конните надбягвания и продължил да играе след като отдавна е бил вече уверен, че шансът почти винаги работи срещу него.

Местните гробища са доста необичайни. В големите градове повечето гробища са грижливо озеленени, подредени с вкус и дискретни надгробни камъни. Мъртъвците на Ню Орлиънс обаче почиват в пищно украсени гробници и грандиозни мавзолеи, донякъде напомнящи „Пер Лашез“ в Париж или Градовете на мъртвите в Кайро, където хората все още си живеят сред погребаните. Подобно нещо можете да срещнете и при гробницата Брунсвиг, оформена като пирамида и пазена от специално построен сфинкс.

Влиянието не идва толкова от погребалната архитектура на Испания и Франция. По-голямата част на Ню Орлиънс е разположена под морското равнище и до построяването на съвременните отводнителни системи изкопаните в земята гробове са се наводнявали лесно. Оттам идва и нуждата гробищата да се оформят по такъв начин — построени над земята гробници са най-доброто решение.

Когато пристигнахме, шествието от погребението на Фонтено бе вече влязло. Паркирах малко по-встрани от основната група автомобили, минахме покрай двете патрулни коли на вътрешната порта. Хората в тях бяха до един със слънчеви козирки. Тръгнахме след последните от шествието, минахме покрай четирите големи статуи, олицетворяващи Вярата, Надеждата, Милосърдието и Паметта, които са близо до известната гробница на Мориарити. Накрая стигнахме до надземен мавзолей в старогръцки стил, с дорийски колони отпред, а над тях на дебела плоча бе изписано името Фонтено.

Не ми бе известно колцина от семейството почиват тук. Традицията в Ню Орлиънс повелява трупът да бъде положен в централната зала на гробницата за година и един ден. После се отваря криптата, тленните останки се внасят там, а изгнилият ковчег се изхвърля, за да се отвори място за следващия покойник. Предполагам, че криптите в „Метари“ отдавна са задръстени.

Бяха отворили украсената с ангелски глави врата от ковано желязо. Най-близките бяха застанали отпред в полукръг. Сред всички се извисяваше едър мъж, когото веднага възприех като Лайънъл Фонтено, облечен в еднореден черен костюм с широка черна връзка. Лицето му бе загоряло, обветрено — червендалесто и кафеникаво, челото — набраздено, от ъгълчетата на очите също се извиваха сложни плетеници от бръчки. Косата бе черна, но вече посребрена, особено на слепоочията. Беше, както вече казах, почти гигант, метър и деветдесет и нещо, с тегло не по-малко от сто и двадесет килограма. Костюмът май го притесняваше.

Зад опечалените, разпръснати рехаво сред околните камъни, гробници и дървета, стояха четирима със сурови лица, също облечени в черно. Саката им бяха издути — отдолу носеха тежки пистолети. Имаше и пети, наметнат с черен лоден, подпрял се на кипарис. Под връхната дреха проблясваше металът на автомат М-16. Още двамина стояха току зад Лайънъл Фонтено. Този човек видимо не искаше да рискува.

Сред дошлите имаше и бели, и черни: бели младежи, облечени в елегантни тъмни костюми, възрастни чернокожи жени с официални рокли с дантели по врата. Всички притихнаха, когато свещеникът започна опелото. Четеше от оръфан молитвеник с позлатени ръбове на страниците. Времето бе тихо, вятър нямаше, думите му сякаш увисваха във въздуха около нас, отразяваха се от каменните стени и околните дървета, досущ гласове на покойници от отвъдното…

— Отче наш, ти който си…

Носачите на ковчега тръгнаха напред, сбутаха се на тесния вход на гробницата. Внесоха го и точно тогава изневиделица се появиха двамина полицаи. Бяха от градските. Застанаха на около двайсетина метра от групата, между две съседни гробници откъм запад. От изток дойдоха още двамина, трета двойка бавно заобиколи две дървета откъм север. Рейчъл забеляза, че се оглеждам.

— Охрана, а?

— Може би.

— … да пребъде волята ти…

Изпитах неясно безпокойство. Може и да са ги изпратили за всеки случай. Да не би Джо Боунс да се изкуши да нападне в този момент, когато Фонтено е все пак донякъде уязвим. Но нещо ме човъркаше отвътре, нещо не бе наред. Не ми харесваше начинът, по който се движеха. Изглежда, се чувстваха неудобно в тези униформи, сякаш яките ги стягат, обувките им са тесни…