Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Било два и петнадесет, вторник следобед. Къртис отишъл на среща с едно момиче от Морая, винаги имал поне две-три приятелки. Бил хубавеляк, момичетата си падали по него. Носел букет цветя, розови лилии, купени от цветарницата на пет врати разстояние от банката. Чул викове, зърнал двамина да бягат от банката, и двамата били въоръжени, маскирани — мъж и жена. Трети ги чакал в кола със запален двигател, готова за бягството.

— Къртис извадил пистолета, а те го видели. И двамата носели рязани двуцевки и изобщо не се поколебали. Мъжът изпразнил и двете цеви в него, а докато брат ми лежал и агонизирал на земята, жената го довършила. Застреляла го в лицето, а той беше толкова хубав…

Замлъкна и аз разбрах, че това е история наистина преразказвана, но само наум. Имаше нещо, което тя не искаше да споделя с никого, то си бе само за нея — нещо като скъп спомен за много близък човек. Понякога всички ние имаме нужда от болка. Болка, която да си е само наша.

— Хванаха ги по-късно. Имали общо три хиляди долара — толкова успели да вземат от банката, толкова е струвал животът на брат ми. Жената била изписана от психиатрията само две седмици преди случая. Някой си решил, че тя вече не представлява заплаха за обществото.

Рейчъл вдигна чаша и допи виното. Махнах с ръка на келнера да донесе още; тя мълчеше, докато той отново я напълни.

— И ето ме и мен. Сега се опитвам да разбирам нещата, и знаеш ли, понякога успявам. Та когато извадя късмет, предотвратявам разни лоши случки, да не сполетяват други хора. Но само понякога.

Изведнъж усетих, че стискам силно ръката й на масата. Нямах спомен кога съм го направил. И така, хванал я здраво за пръстите, започнах да разказвам — за пръв път от много години насам — как с мама напуснахме Ню Йорк и се преместихме в Мейн.

— Тя още ли е жива?

Поклатих глава.

— Бях се спречкал с една местна мутра на име Татенцето Хелмс, та дядо и мама решиха, че е най-здравословно да ме разкарат оттам поне за лятото. Да ида да поработя някъде другаде. Дядо имаше приятел в Ричмънд, държеше магазин. Поработих при него, зареждах му стоките, нощем чистех. Спях в една стая над магазина.

Мама ходеше на физиотерапия, имаше притиснат нерв в рамото, но после се оказа, че са й поставили грешна диагноза. Всъщност имала е рак. По-късно реших, че е знаела, но не е искала да ни тревожи. А може би си е мислила, че ако не си го признава пред себе си, може да избудалка организма си и да отложи финала. Но стана друго нещо — единият й бял дроб колабира един ден, точно като излизала от терапевта.

Дойдох си два дни по-късно с автобус на „Грейхаундс“ [56] Един от най-популярните национални автобусни превозвачи в САЩ. — Бел. прев. . Не я бях виждал два месеца и тръгнах за болницата, но не я открих никъде по отделенията. Накрая започнах да проверявам име по име и я намерих — беше се променила неузнаваемо. Изкара още шест седмици. Към края се пооправи малко, може би от силните лекарства. Струва ми се, че това се случва често при раковоболните. Понякога човек се самобудалка, че се подобрява. Това е нещо като последна гадна шегичка на заболяването. Опитваше се да нарисува картина на болницата. Смяташе, че ще я изпишат и ще се прибере у дома — та да си спомня къде е лежала.

Отпих глътка вода.

— Извинявай — рекох. — Сам не разбирам защо тези неща най-неочаквано ми изплуват от паметта и ти ги разправям.

Рейчъл се усмихна и също ми стисна пръстите.

— А дядо ти?

— Той почина преди осем години. Остави ми къщата си, същата, която непрекъснато се опитвам да ремонтирам.

Сега забелязах, че не пита за баща ми. Вероятно знаеше всичко. От архивите.

По-късно си тръгнахме, смесихме се с тълпата. От баровете долиташе музика, оплиташе се в една обща какофония, в която от време на време различавах по нещо познато. Стигнахме хотела и стаята й. Там се прегърнахме и останахме притиснати един в друг известно време. Целувахме се нежно; тя бе поставила ръка на бузата ми. После си пожелахме лека нощ.

Тази нощ спах като къпан, въпреки случката с Ремар и Джо Боунс, а и сблъсъка с Улрич. Спях, а ръката ми стискаше призрака на нейната.

Бе приятна, ясна утрин. Тичах, а уличният трамвай по „Сейнт Джеймс“ потракваше и този звук се носеше и звучеше надалеч, надалеч. По пътя към катедралата ме настигна и задмина лимузина с младоженци; по нея бяха окачени бели ленти и панделки. Бях си избрал маршрут за джогинг в западна посока по „Норт Рампарт“ и чак до „Пердидо“, после връщане през френския квартал по „Шартр“. Жегата вече се усещаше, сякаш допирах лице в гореща, влажна кърпа. Белите ми дробове се понатовариха, въздухът започна да не достига, целият ми организъм се разбунтува и настояваше да спра, но аз си бях упорит. И тичах.