Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

В миналото бях свикнал да спортувам поне три-четири пъти седмично. Редувах натоварването — около месец тичане, после още толкова културизъм с упражнения за мускулите. Прекъснех ли този ритъм за повече от три-четири дни, и ми ставаше чоглаво, чувствах се подут и извън форма, като че организмът ми е натоварен с токсини. Между физическо натоварване и медикаменти за прочистване на системата предпочитах първото като по-удобна и поносима опция.

Прибрах се в хотела и взех душ. Сетне занесох мръсните си дрехи на местната автоматична пералня. Не бях допускал, че ще се наложи да остана за по-продължително време в Ню Орлиънс и чистите ми долни ми дрехи се бяха попривършили.

Намерих номера на Стейси Байрън в телефонния указател. Не си бе променила фамилното име, може би не във въпросната телефонна компания и нейния указател. Помолих Ейнджъл и Луис да се разходят до дома й в Батън Руж и да проверят какво може да се научи от нея. Или за нея.

Улрич сигурно нямаше да хареса тази работа. Но пък като толкова настоява да не я закачаме, защо просто не си бе траял? Междувременно Рейчъл изпрати по електронната поща подробности за търсените илюстрации до двамина от студентите си в Колумбийския университет и до пенсиониран професор на име отец Ерик Уорд, бивш преподавател от „Лойола“, университета на йезуитите в Ню Орлиънс, специализирал ренесансова култура.

И вместо да скучае и да чака отговорите им, тя реши да дойде с мен до Метари, където тази сутрин бе погребението на Дейвид Фонтено.

По пътя мълчахме. Досега никой от нас не бе подхващал въпроса за растящата ни близост, нито пък за това до какво би могла да ни доведе тя. Все пак личеше си, че и двамата мислим по тези въпроси, и то доста напрегнато. Погледнах я и зърнах нещо в очите й. Вероятно и тя долавяше нещо в моите.

— Е, какво още би желал да знаеш за мен? — попита тя неочаквано.

— Предполагам, че не зная почти нищо за личния ти живот.

— Освен факта, че съм красива и блестяща.

— Да, освен този факт — признах аз.

— А под личен разбираш сексуален, нали?

— Е, това е евфемизъм. Не желая да се натрапвам, да форсирам нещата. Ако не те дразни, започни с възрастта си, защото снощи не ми каза този факт. В сравнение с нея, останалото вече ще ти се стори съвсем по-леко.

Тя се усмихна малко накриво и ми се закани с пръст. Направих се, че не виждам пръста.

— На тридесет и три години съм, но мразя да си го признавам, особено ако светлината работи за мен. Имам котка и апартамент с две спални на „Ъпър Уест Сайд“. И в момента не го споделям с никого. Играя аеробика три пъти седмично и обичам китайската кухня, музика соул и бира с пяна. Последната ми връзка приключи преди шест месеца и си мисля вече, че девствената ми ципа се е затворила отново.

Повдигнах вежди и тя се разсмя.

— Ама ти изглеждаш шокиран, а? Май не излизаш редовно с жени?

— Май и ти не излизаш редовно с мъже — рекох строго. — Какъв ти беше последният приятел?

— Борсов агент. Връзката ни продължи повече от година и решихме да поживеем заедно за пробен период. Неговият апартамент има една спалня, а моят, както ти казах — две. Затова той се нанесе при мен, а другата спалня я използвахме за кабинет.

— Олеле, много идилично.

— Наистина. Но само за седмица. Оказа се, че той не може да понася котката ми. Не можеше и да спи в едно легло с мен. Оплака се, че съм се въртяла непрекъснато. Обаче междувременно умириса цялата къща на цигари, особено дрехите ми. И с това се приключи. Чашата преля. Ама не вярваш ли? Всичко засмърдя, мебелите, леглото, стените, храната, тоалетната хартия, дори и котката се умириса. После, на всичкото отгоре, една вечер се прибира и заявява, че бил влюбен в секретарката си. Представяш ли си? И сетне се премести да живее при нея в Сиатъл.

— О, Сиатъл е много хубаво място.

— Да му го начукам аз на Сиатъл. Да потъне в морето дано!

— Е, поне не съжаляваш вече, нали?

— Много ти е смешно на тебе.

Рейчъл погледна през прозореца, а аз изпитах силно желание да протегна ръка и да я докосна. Това ми желание се усили още повече, когато тя рече тихичко:

— Аз пък не смея да ти задавам прекалено много въпроси. Нали зная какво си преживял.

— Да — изхъмках аз и докоснах бузата й. Кожата бе гладка, нежна, леко влажна. Тя притисна глава към ръката ми, после влязохме в самото гробище и вълшебният миг просто се изпари във въздуха.

Делакроа е на югоизток от Ню Орлиънс, може би на тридесетина мили от езерото Поншартрен, на границата между енориите на Плакемин и Сейнт Бърнард. Абе, почти на майната си. А гробището се пада отвъд Делакроа и още малко по-нататък в северна посока, към Иклоски. Това място, а и Сейнт Бърнард не могат да ви предложат нищо особено освен блата и заблатени речни ръкави плюс малко музика ала бретонски стил.