Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Извинявай — рекох. — Забравих, че се канеше да се къпеш.

Тя се усмихна и ми махна с ръка да вляза.

— Я седни ей там. Сега ще се облека и ще ти предоставя удоволствието да ми купиш вечеря.

От леглото взе приготвените сиви панталони и бяла памучна блуза, а от куфара извади подходящо бяло бельо и се върна в банята. Не затвори вратата съвсем, за да можем да говорим, докато се обличаше.

— Май трябва да те питам какви бяха онези думи? — обади се отвътре.

Станах и отидох на прозореца. Улицата долу бе пуста.

— Вярно е онова, което Улрич каза за Луис. Нещата не са така прости може би, но той е убивал хора в миналото. Днес — не зная, не съм сигурен. Не питам и не аз съм онзи, който ще го съди. Но вярвам и на Ейнджъл, и на Луис. Помолих ги да дойдат, защото познавам възможностите им.

Рейчъл се показа от банята. Закопчаваше си блузата, косата й висеше, все още на мокри кичури. Изсуши я с портативен сешоар и си сложи малко грим. Бях виждал Сюзън да прави подобни неща стотици пъти, но сега, като наблюдавах Рейчъл да върши всичко това пред мен, почувствах странна интимност. Нещо се обади дълбоко в съзнанието ми, тъничко, но убедително гласче, което предвещаваше промяна в чувствата ми към нея. Тя седна на леглото, за да нахлузи чифт черни обувки на бос крак, помагаше си с пръст. Наведе се напред и блузата на кръста й се повдигна, зърнах основата на гръбнака и леко изпотената кожа. Тя вдигна очи и забеляза погледа ми. Усмихна се внимателно, сякаш се боеше, че не го е разбрала правилно.

— Ще излизаме ли? — попита ме.

Отворих вратата и й направих път да мине, а блузата й се плъзна по ръката ми. Чух звук, напомнящ на съскаща върху горещ метал вода.

Хапнахме в заведение на „Роял Стрийт“, в голяма, хладна и тъмна зала в махагоново дърво. Поръчах си бифтек, бе крехък и вкусен, а на Рейчъл донесоха пушено рибешко филе. Тя го опита, премлясна и след малко ахна — подправките бяха лютиви. Поговорихме за дребни неща, за пиеси и филми, музика и литература. Оказа се, че и двамата сме присъствали на едно и също представление на „Вълшебната флейта“ в Метрополитен опера през 1991 година. На всичкото отгоре и двамата сме били сами. Погледнах я в очите, тя отпи от виното; приглушените светлини играеха по лицето и танцуваха в зениците й, досущ отразени в нощно езеро лунни лъчи.

— Значи често преследваш непознати мъже в далечни земи, а? — опитах се да се пошегувам.

Усмихна се.

— На бас се хващам, че тази реплика си я пазиш за по-особени случаи.

— Може пък да я използвам постоянно.

— Оооо, хайде сега. Какъв ти е следващият номер? Цветя и целуване на ръка или ще гледаш страшно околните мъже?

— Добре, добре, виновен съм. Отдавна не съм сядал на маса с хубава жена.

Казах го, но почувствах, че се изчервявам. В погледа й долових игриви пламъчета и известна несигурност, дори и нещо като тъга, страх да не нарани някого, самата тя да не бъде наранена. В мен нещо се присви, протегна лапи и извади нокти, почувствах болка в сърцето.

— Извинявай. Почти нищо не зная за теб — казах й тихо.

Тя протегна ръка и леко погали моята — от китката до края на кутрето. Прокара пръсти по моите, деликатно проследи линиите на дланта ми, докосна ноктите — леко, нежно, като коприна. Изведнъж отпусна ръка на масата, а тя остана допряна до моята. И започна да говори.

Родила се в Чилсън, близо до подножията на Адирондак [55] Планинска верига в североизточната част на щата Ню Йорк. — Бел. прев. . Баща и бил адвокат, майка й — учителка в детска градина. Като дете обичала баскетбола и спринтовите дисциплини; момчето, с което щяла да ходи на абитуриентския бал, се разболяло от заушка два дни преди голямото събитие. Тогава кавалер й станал най-добрият приятел на брат й. На бала свирели песните на Рой Орбисън. Двамата танцували, той опипал гърдите й под звуците на „Само самотните“. Имала само един брат, десет години по-голям, казвал се Къртис. Доживял почти до двадесет и деветата си година, пет години посветил на служба в полицията. Застреляли го две седмици преди рождения му ден.

— Беше детектив към шерифството, току-що го бяха произвели. В същия ден дори не беше на работа.

Тя говореше спокойно, без да се колебае, нито много бързо, нито пък бавно, сякаш бе разказвала и преповтаряла тази история множество пъти като литературно произведение с отстранени повторения и ненужни подробности, изгладени слаби места, сполучливо подбрано начало и описания. Повествование, в което изпъква основната линия — смъртта на брата и болката от отсъствието му, празнината, която оставил след себе си.