Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Почти бях стигнал до паметник на спящо дете, когато почувствах удар по главата. Бе отзад, залитнах и изпуснах оръжието. Някой ме ритна свирепо в бъбреците, болката подпали цялото ми тяло, стигна чак до рамото. Сетне ме сритаха в корема и без да искам, се обърнах по гръб. Над мен се бе надвесил Рики, Влечугоподобния. Плитката на главата и ниският ръст хич не се връзваха с полицейската униформа. Шапката му бе паднала, лицето му бе нарязано от хвърчащите непрестанно наоколо каменни отломки. Дулото на щаера сочеше право в гърдите ми.

Опитах се да преглътна, но гърлото ми бе пресъхнало. Усещах тревата под ръцете и жестоката болка в тялото — сетивни измерения на живота и оцеляването. Рики насочи дулото към главата ми.

— Джо Боунс ти праща много здраве — рече той и пръстът му се опъна на спусъка.

В същия миг главата му отхвръкна назад, коремът му — напред, гърбът му се изви като на силно ритната отзад котка. Щаерът изплю кратък откос и куршумите поръсиха тревата около главата ми, но Рики падна на колене и после се строполи странично, като затисна левия ми крак. На гърба на ризата му имаше широка назъбена яма.

Отзад видях Лайънъл Фонтено, застанал като на стрелбище, с разкрачени крака и опънати напред две ръце, пистолетът все още насочен към мен. На лявата ръка имаше кръв, дупка на ръкава на сакото високо вдясно. В същия миг дотичаха и двамата му охранители, изгледаха ме, извърнаха лица към Фонтено. Някъде на запад вече пищяха сирени.

— Лайънъл, един се измъкна, другите са мъртви — докладва му единият.

— Ами нашите?

— Поне трима убити, няколко ранени.

До мен Рики се раздвижи, ръката му помръдна. Усетих, че се движи. Лайънъл се приближи, надвеси се над нас двамата за миг и му пусна куршум в тила. Изгледа ме с любопитство, взе автомата от земята и го подхвърли на хората си.

— Тръгвайте да помагате на ранените — нареди кратко, затисна раната си с другата ръка и закрачи към семейната гробница.

Боляха ме ребрата, но изритах Рики встрани и тръгнах към мястото, където бях оставил Рейчъл. Приближих внимателно, помнех отлично, че съм й оставил оръжие. Надникнах в гробницата, Рейчъл я нямаше.

Намерих я на около петдесетина метра, надвесена над тялото на момиченце. Когато чу стъпките ми, Рейчъл грабна оставения встрани пистолет и рязко се завъртя към мен.

— Хей, чакай, аз съм! — извиках високо. — Добре ли си?

Тя кимна и остави пистолета. Чак сега забелязах, че през цялото време бе натискала корема на момичето с другата си ръка.

— Какво й е? — попитах, но веднага разбрах.

Кръвта, която струеше от огнестрелната рана, бе почти черна. Черният дроб. Детето трепереше като лист, по тялото му минаваха кратки конвулсии, зъбите скърцаха в агония. Нямаше да живее дълго. Около нас се появиха скритите до преди малко хора, някои ридаеха, други се тресяха в шок. Зърнах двамина с пистолети да тичат към нас. Дръпнах Рейчъл за ръката.

— Трябва да изчезваме. Не можем да си позволим ченгетата да ни заварят тук.

— Аз оставам, ти си тръгвай. Не мога да го зарежа това дете.

— Рейчъл!

Тя ме погледна. Взрях се в очите й, споделихме каквото и двамата отлично разбирахме. Детето щеше да умре. Бе неизбежно.

— Не можем да останем тук…

Двамата мъже с пистолетите дотичаха. Единият, по-младият, падна на едно коляно и изплака:

— Кпара, Клара! Дръж се, моето момиче! Дръж се! — повтаряше той, хванал детската ръчица.

— Моля те, Рейчъл! — повторих аз.

Тя хвана ръката на младия и я натисна върху детския корем. Клара изстена.

— Дръжте си ръката тук — нареди му Рейчъл. — Не я махайте, докато не дойде Бърза помощ.

Сетне вдигна пистолета и ми го подаде. Поех го, поставих предпазителя и го пъхнах в кобура. Измъкнахме се бързо от центъра на бъркотията, полуистеричните шумове постепенно останаха назад и затихнаха. Спряхме и тя изведнъж ме прегърна с все сила. Притиснах я към себе си и я целунах по главата. Въпреки стрелбата косата й ухаеше. Тя отново ме стисна с все сила, изохках — болката в ребрата ставаше все по-силна.

Тя се стресна и ме пусна.

— Ранен ли си?

— Сритаха ме малко, това е всичко.

Погалих я по косата, взех лицето й в две ръце.

— Направи всичко, което можеше за онова дете, Рейчъл. Повече не бе възможно.

Тя кимна и устните й се разтрепериха. Детето бе придобило някакво символично значение за нея, което не разбирах, далеч по-голямо от това просто да спаси живота му.

— Убих онзи човек — рече тя и лицето й се разкриви в безмълвен плач.