Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Ще излезем да похапнем с Луис. Искаш ли да дойдеш?

— О, не. Само ще се вкиселим повече. Ти си го задръж все за себе си.

— О, благодаря ти — усмихнах се аз. — Още утре ще дам интервюта за сексуалното си пробуждане. Имам едни приятели — манекени в списание „Плажно облекло“. Страшно ще се зарадват. Ти да се грижиш за Рейчъл, чу ли? Тя днес не е особено добре — след онази престрелка…

— Ще се навъртам наоколо — обеща той.

Отидохме с Луис в ресторанта „При Филикс“ на ъгъла на „Бърбън“ и „Айбървил“. Там сервират чудни стриди. Нямаше навалица, обичайните туристи предпочитат „Екми“, заведение за стриди и миди на отсрещната страна на улицата, където ги сервират със зрял фасул и ориз с дъхави подправки направо върху франзелата. Има и още едно място, което специализира в подобни морски деликатеси — то е във френския квартал и се казва „Нола“. „При Филикс“ е по-народно заведение, а туристите не си падат по такива, нали все пак обикновени неща има и у дома.

Луис си поръча стриди „По бедняшки“ и веднага ги заля с лютив сос, поиска си и бира „Абита“ и се нахвърли на храната. На мен донесоха пържени картофи и пиле по местна рецепта плюс минерална вода.

— Хей, келнерът те мисли за префърцунен тип — ухили се Луис, когато отпих от водата. — Нали тук гостува една балетна трупа. Може да ти поиска и билети.

— Щом му е толкоз акълът — отвърнах. — Има един номер: объркваш противниковите играчи, като не се придържаш към стереотипите, знаеш ли го? Може да го опиташ някога.

Той изкриви устни и махна с ръка за нова бира, която дойде на секундата. Келнерът бе необикновено бърз: изпълняваше поръчките мигновено и не се опитваше да виси около масата.

Повечето посетители сядаха далеч от нас; онези, на които се бе наложило да заемат съседните маси, избягваха погледите ни и се хранеха припряно. Е, това се дължеше на Луис — той навсякъде и почти винаги имаше такъв ефект върху хората. Резултат от особеното му излъчване — сякаш в него кипи скрито насилие, готово всеки миг да се отприщи и да помете околните. Винаги изглеждаше, като че то не му е за пръв път, а постоянно състояние.

— Хм — обади се той, след като преполови втората бирена бутилка на една глътка. — Да те питам за твоя приятел Улрич… ти имаш ли му доверие?

— Не зная. Той си има свои, собствени цели.

— Нали е федерално ченге. Те всички до един си имат свои си, собствени цели най-често в ущърб на всички останали — отвърна незабавно Луис и ме изгледа над залапаното гърло на бутилката. — Гледай сега какво си мисля: представи си, че двамата сте катерачи — пълзите към върха на скала, имате общо въже за подсигуровка; ти се подхлъзваш и увисваш, той реже въжето — ти падаш, той остава. Такъв човек ми се вижда.

— Ти си циник, Луис.

Той отново изкриви устни:

— Виж какво, ако мъртвите можеха да говорят, биха ти казали, че всички циници са реалисти.

— Ако мъртвите можеха да говорят, щяха да ни кажат да чукаме повече приживе, защото после е късно — отвърнах аз и си взех от картофките. — ФБР да не те държи с нещо, а?

— Подозрения, подозрения и нищо повече. Ама не това се опитвам да ти кажа.

Сега от очите му вееше хлад и той ме фиксираше втренчено, без да мига. Помислих, че ако Улрич някога го подгони за нещо, Луис би го убил, без да му мигне окото, и не би му отделил дори и секунда в мислите си по-късно.

— Защо Улрич ни помага? — попита ме изведнъж той.

— И аз съм мислил за това — отвърнах предпазливо. — И не съм сигурен, че зная отговора. Отчасти причината може би е, че усеща необходимостта да държи връзка със събитията чрез нас. Освен това вероятно си мисли, че като ми подава информация, може да контролира степента на моето участие в тях.

Но знаех много добре, че едва ли е точно така. Луис бе прав. Улрич си бе Улрич — ченге със своя си, собствена игра.

— Мисля още, че ме използва за примамка — изтърсих направо. — Аз съм стръвта, а той държи въдицата.

— Не смяташ ли, че той не ни казва всичко, което знае? Изобщо какво ни казва? — попита Луис, допи бирата и премлясна с устни.

— Ами отговорът е: като при айсберг. Само десетте процента, които се виждат над повърхността на водата. Каквото и да научат онези от ФБР, те никога не го споделят с местните ченгета. Естествено, че и Улрич няма да го споделя с нас. Тук се играе доста по-дълбока игра и само Улрич и най-вероятно малцина от помощниците му са наясно какво става. Ти шах играеш ли?

— Играя както само аз си зная — отвърна той и веднага си помислих, че неговата игра едва ли предполага стандартната шахматна дъска.