Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Е, тази работа е като партия шах — продължих аз. — Само че виждаме единствено хода на противника, когато той ни вземе някоя фигура. През останалото време играем на тъмно.

Луис повдигна пръст. Това бе знак за келнера да донесе сметката. Човекът изглеждаше невероятно облекчен. Сигурно ликуваше, че си тръгваме.

— Ами нашият господин Байрън?

Свих рамене. Имах странното усещане, че съм някак встрани от цялото действие. Отчасти причината бе, че ние наистина си бяхме периферни участници в разследването, а пък в известен смисъл бях доволен да съм на известно разстояние от играта. Знаех, че Пътника е залагал на личното ми въвличане в нея, което пък означаваше, че той има някаква нужда от него. На мен пък ми бе нужна известна дистанция, за да мога да мисля по-добре. Ето например случилото се в днешния следобед с Рейчъл — бях получил нужната дистанция, що се отнася до скръбта ми и чувствата за загуба относно Сюзън.

— Не зная.

Всъщност ние току-що започвахме да си създаваме някаква представа за този Байрън, като централна фигура от детски пъзел, около която ще се нагласят останалите късове.

— Постепенно ще работим по него и ще напредваме малко по малко. Първо, трябва да установим какво е видял Ремар онази нощ, когато бяха убити леля Мари и Те Жан. Много важно е също да разберем защо Дейвид Фонтено е бил сам на Хъни Айлънд.

Сега бе ясно, че Лайънъл Фонтено ще тръгне да си отмъщава на Джо Боунс. Самият Боунс знаеше това не по-зле от мен; вероятно затова бе организирал рискованото нападение на гробището „Метари“. Защото веднъж прибрал се в имението си, Лайънъл ще бъде недосегаем за хората на Боунс. Значи следващият ход е на Лайънъл.

Сметката пристигна. Платих я, а Луис остави двадесет долара бакшиш. Келнерът посегна към банкнотата със страхопочитание — сякаш очакваше от нея ликът на Ендрю Джаксън [58] Ендрю Джаксън (1767-1845), известен военачалник и седми американски президент. — Бел. прев. да отвори уста и да го захапе за пръста.

— Мисля, че трябва да се дигнем и да отидем да поприказваме с Лайънъл — рекох, когато излязохме от заведението. — А също и с Джо Боунс.

Луис се ухили.

— С Боунс ли? Според мен той едва ли умира от желание да приказва с теб, като се има предвид разказът ти как неговото момче се опитало да те пречука.

— Така де — усмихнах се аз. — Именно. Затова смятам, че Лайънъл Фонтено може пък да рече да ни помогне да се срещнем с Джо. Е, мен сто на сто няма да иска да ме види, въпросът е дали ще се зарадва на теб, а? Какво мислиш?

Тръгнахме си към хотела. Улиците на Ню Орлиънс едва ли са сред най-безопасните в света, но имах усещането, че никой няма да ни закача.

И така се и оказа.

На другата сутрин се успах. Рейчъл си бе отишла в стаята. Когато почуках, гласът й прозвуча тежък, уморен. Каза ми, че желае да остане в леглото, да почива още. Когато стане ще отиде в Йезуитския университет. Помолих Ейнджъл и Луис да я наглеждат и излязох.

Случката на гробищата ме бе разтресла здраво, въпреки че външно не бих го признал. Перспективата за евентуална среща с Джо Боунс също ме отблъскваше. Сега пък ме налегнаха силни угризения за това, че бях въвлякъл Рейчъл в цялата история, дори в известен смисъл на думата я бях принудил да участва в събитията. Трябваше да се разкарам от Ню Орлиънс, та дори и за кратко време. Да си прочистя мозъка, да погледна на нещата откъм друга страна. На „Сейнт Питър“ има едно място, където правят чудна пилешка супа. Отбих се там, похапнах и потеглих.

Морфи живееше на около четири мили от Сесилия или някъде на две-три мили северозападно от Лафайет. Беше си купил и вече възстановяваше стара плантаторска къща до малка река; с две думи, класически старовремски луизиански дом — смесица от влиянията на различни архитектурни стилове: френски колониален, островен и европейски. С добър бюджет можеш да превърнеш подобна постройка в много удобно жилище.

Отвън къщата бе необичайна: бе повдигната на колони заради честите наводнения и главната жилищна площ бе над тях; под нея бе сутеренът, използван за склад, също над земята. Тази част бе тухлена и Морфи бе преработил сводестите входове. Бе сложил ръчно дялана дограма, която придаваше голямо очарование и се връзваше с околния пейзаж. Горната част бе също преустроена, тънките стени с гипсови замазки бяха заменени с дебели греди, редувани с тухли. Намазаният със смола и издаден над колоните покрив бе частично препокрит с плочки от аспид.