Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Ванс уж ме разбра, но два дни след нашия разговор се опитал да кастрира Ейнджъл с импровизиран нож. Ейнджъл успял да го удари в гръкляна и в коляното и се спасил — до следващия път. При това онзи му бе направил рани на корема и бедрото, които се нуждаели от двадесетина шева.

Във всеки случай на следващия ден сутринта, по време на къпане в затворническата умивалня, неизвестни лица натиснали Ванс на пода, отворили устата му с помощта на големи клещи и му изсипали направо в гърлото вода с разтворен в нея концентриран миялен препарат. Това е истинска отрова, която съсипала вътрешностите му за нула време и почти отнела живота му. През останалото време в затвора той се бе превърнал в нещо като сянка на човек, непрекъснато разкъсван от стомашни болки, които нощем го карали да вие. За целта бях провел само един телефонен разговор с подходящ човек.

И с това си дело също живея.

След като го пуснаха, Ейнджъл се свърза с Луис. Не помня точно как се срещнаха тези двама самотни вълка, но оттогава до днес са минали шест години. Ейнджъл се нуждае от Луис, Луис — от Ейнджъл, но все ми се струва, че балансът на тяхната връзка е в ръцете на Ейнджъл. И при мъже с жени е така, и при жени с жени или мъже с мъже, независимо от пермутацията — винаги единият партньор обича повече и неизменно страда от това.

Оказа се, че не са научили кой знае какво от Стейси Байрън. ФБР наблюдавало къщата отпред, но нашите хора влезли отзад. Луис показал за частица от секундата членската си карта от фитнес клуба, усмихнал се многообещаващо на госпожата и рекъл, че рутинно оглеждат градините в квартала. После се разприказвали за туй-онуй и така цял час. Говорили и за съпруга й, и за хобитата на Луис, и за това чукал ли е бяла жена или не. Е, Ейнджъл бе най-много пищисан по повод на тази тема.

— Каза, че не го е виждала от четири месеца — обясни ми Луис. — Последния път, когато се срещнали, той не говорел много, само я питал как е тя, как са децата, взел някои стари дрехи от тавана. Тя смътно помни, че носел някакъв сак с марка на магазин от Опелуза и федералните сега обикаляли там да търсят въпросния магазин.

— Тя знае ли за какво го издирва ФБР?

— Тц. Казали й, че вероятно ще им помогне с информация по заплетени дела. Тя обаче съвсем не е глупава. Аз й метнах една-две въдички, да видя дали ще захапе. Госпожата твърди, че той винаги се е интересувал от медицината, изглежда, навремето е имал и амбицията да стане лекар, макар че няма квалификация дори и за ветеринар.

— Опита ли почвата как мисли тя: става ли от него убиец или не?

— Дори не се наложи. Тя разказа, че навремето се заканвал да я претрепе, било, когато се карали относно условията за развода.

— Помни ли точните му думи?

Луис кимна, въздъхна дълбоко:

— Ъхъ. Рекъл, че най-напред ще й отреже шибаното лице.

Ейнджъл и Луис не успяха да се сдобрят. Ейнджъл си остана все така намусен и отиде в стаята на Рейчъл, а Луис седна на балкончето в техния апартамент и се загледа навън. Ню Орлиънс предлага голямо разнообразие от звуци и миризми и не всичките са особено приятни.

— Знаеш ли, мисля да похапна — рече той след малко. — Ти какво ще кажеш да излезем заедно, а?

Това ме изненада. Предположих, че желае да говорим за нещо, но никога преди не бях оставал насаме с Луис, без Ейнджъл да присъства.

Влязох в моята стая да видя какво прави Рейчъл. Леглото беше празно, чуваше се течаща вода в банята. Почуках леко на вратата й.

— Отворено е — извика тя.

Влязох, а тя вече се завиваше със завесата на душа.

— Страшно ти прилича — рекох. — Този сезон модата предлага прозрачни облекла.

Сънят май не й бе помогнал много. Под очите си имаше тъмни кръгове, изглеждаше уморена и отпусната. Направи искрен опит да ми се усмихне, но не се получи — приличаше повече на гримаса на болка, отколкото на усмивка.

— Искаш ли да отидем някъде — да похапнем?

— Не съм гладна. Сега ще се насиля да поработя малко, после ще взема две хапчета за сън и ще се опитам да почина без съновидения.

Казах й, че ще излизаме заедно с Луис, после отидох да уведомя и Ейнджъл. Заварих го да прелиства бележките на Рейчъл. Той посочи с ръка моята диаграма на стената и рече:

— Тук обаче има много дупки.

— Е, има още подробности, по които ще трябва да се поработи.

— Например кой какво е направил и защо — усмихна се той накриво.

— Е, да, но се опитвам да не си губя времето с второстепенни неща. Ти как си?

— Добре съм. Мисля си, че цялата тази работа започва да ми влиза под кожата… всичко това — рече той и с ръката си описа дъга, като обхвана цялата стена с накачените по нея писания, скици, илюстрации.