Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Как мислиш — дали Джо Боунс ще ни се зарадва? Тумба непознати — хоп на прага му, а? — попита ме ухилен.

Премълчах. Тръгнахме към колата, която бях наел.

— Но ние не сме баш непознати — обади се пак Луис. — Ние сме просто приятели, с които той тепърва ще се запознае.

Джо Боунс има три големи имота в Луизиана плюс вила в Сайрморт Пойнт, където присъствието му вероятно плаши до смърт достопочтените местни собственици на скъпи имения с шутовски имена като например „Краят на следата“ или „Оазис Вода“ и други такива.

Градското му имение се пада срещу „Одюбон Парк“, почти пред спирката на маршрутния автобус, който отвежда туристите до зоологическата градина на Ню Орлиънс. Бях минал нарочно по „Сейнт Чарлз“ с трамвая, за да огледам къщата — сладникаво бяла постройка, голяма и дълга, украсена с балкони с боядисани в черно парапети от ковано желязо и кула с позлатен ветропоказател. Джо Боунс и тази сграда? Все едно хлебарка в сватбена торта. Отпред е подредена грижливо поддържана градина, а в нея буйно цъфтят цветя, чието име упорито не можех да си спомня. Ухаят прекалено силно и тежко, парфюмено, цветовете им са едри, наситено червени, сякаш загнили и разтворени, досущ разпукани, с потекъл по стъблата гъст сок, който трови листните въшки.

Но сега Боунс не бе в този пищен дом. Лятото прекарваше в преустроена бивша плантаторска къща в Западна Фелисиана. Това се пада на около стотина километра северно от Ню Орлиънс. Явно бе, че се очакват сблъсъци с Фонтено, а там може много по-добре да се организира защита и да се съберат повече хора, отколкото в града.

Бившият плантаторски дом е също бял, висок, с осем огромни колони отпред. Имението покрива около четиридесет акра и има естествена речна граница от две страни. Това е местна река, която се влива в Мисисипи. На фасадата зад колоните се откриват четири големи прозореца. На широкия наклонен покрив — още два мансардни. Оградена с дъбове алея води от черната метална порта към дома и минава през зелени морави със засадени камелии и азалии. Точно пред сградата има широка поляна.

Когато пристигнахме, на поляната около грил на високи крака се бе разположила неголяма група хора. Част от тях почиваха на метални градински столове.

Веднага забелязах камерите — бяха три, на около четири метра от портата. Луис спря колата странично, малко пред нея. Оставихме Ейнджъл преди минутка и нещо и на половин миля, след като бяхме вече минали веднъж пред къщата. Знаехме, че той ще се насочи към кипарисово дърво, разположено на известно разстояние срещу портата. Бях решил, че ако нещо стане, шансовете ми с Луис са по-добри, отколкото ако взема със себе си Ейнджъл. Луис при всички случаи бе по-добрият боец.

Четвъртата камера бе над самата порта. Нямаше домофон, вратите си останаха абсолютно затворени, дори и след като излязохме от колата и помахахме с ръце.

Но след около три минути иззад къщата се показа количка за голф и бавно се затъркаля към нас. Когато стигна до оградата, от нея слязоха трима в спортни ризи и леки панталони. Носеха автомати „Щаер“ и не правеха никакво усилие да ги прикриват.

— Здравейте — рекох непринудено. — Желаем да се видим с Джо Боунс.

— Тук няма никакъв Джо Боунс — рече единият.

Бе загорял, набит, не по-висок от метър и шейсет. Косата му бе опъната и събрана на плитка отзад. Това му придаваше изражение на влечуго.

— Е, тогава да попитам за господин Джоузеф Бонано. Той тук ли е?

— Какви сте вие, бе? Ченгета ли сте?

— Ние сме просто опечалени граждани. Надяваме се, че г-н Боунс е готов да направи дарение за погребалния фонд на Дейвид Фонтено.

— Той вече направи дарение — рече вторият тип, същинско копие на влечугоподобния, но малко по-дебел.

И тримата се превиха от силен смях.

Приближих се до оградата. Влечугоподобният насочи автомата си в мен.

— Кажете на Джо Боунс, че е дошъл Чарли Паркър, че съм бил в къщата на Агилярови в неделя и че търся Ремар. Мислиш ли, че онзи смешник ей там може да запомни всичко това?

Влечугоподобният се върна няколко метра — при третия, който бе застанал до количката и му прошепна нещо. Онзи извади ултракъсовълнова радиостанция от джоба и започна да говори в нея. След малко кимна на колегата.

— Каза да ги пуснем, Рики.

— Добре — рече Рики и извади апаратче за дистанционен контрол от джоба.

— Я, вие двамата, дръпнете се от портата и се опрете с ръце на колата. Ако носите патлаци, казвайте си направо. Защото намеря ли впоследствие оръжие, за което си траете, ще ви пусна по един в тиквите и алигаторите ще си имат банкет. Чаткате ли?