Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

И двамата имахме пистолети: аз — смит и уесън, Луис — зигзауер. Дадохме им ги, Луис извади и нож от калъф на глезена, за още по-голяма достоверност. Оставихме колата и тръгнахме след количката по алеята. Единият седна на нея с лице към нас и насочен автомат, а самият Рики вървеше отзад и се хилеше.

Наближавахме, замириса силно на печени на скара скариди. На желязна маса отстрани бяха наредени напитки — доста голям избор. А в широк барабан с лед бяха наблъскани метални кутийки бира „Хайнекен“ и „Абита“.

Иззад къщата долетя зловещо ръмжене, изпълнено с ярост и сила. След малко се чу дрънчене на верига и се показа огромно животно, опънало я до скъсване. Козината му бе сива, дебела като на вълк. Очите бяха светли, интелигентни, а това означаваше, че е още по-опасно. По груба преценка тежеше не по-малко от стотина килограма. При всяко рязко дръпване на веригата ми се струваше, че ще я скъса или извади заедно с дебелата халка от стената.

По-късно усетих, че вниманието му е насочено главно към Луис. Кучешките очи непрекъснато го следяха, а по едно време животното се изправи на задните крака и се опита да му се нахвърли. Луис го гледаше със спокойните и леко разсеяни очи на учен, който изследва поредната непривична форма на живот.

Джо Боунс откъсна парче ухаещо от подправките пиле с вилица и го сложи в порцеланова чиния. Бе малко по-висок от Рики, с дълга черна коса, леко провиснала над челото му. Носът му, изглежда, бе чупен в някакъв инцидент или сбиване, горната му устна носеше неголям белег отляво, който обаче създаваше впечатление за изкривяване. Бе облечен в бяла риза, разтворена до кръста и провиснала над шортите. Виждаха се коремът му — твърд и мускулест, гръдният кош и ръцете, доста силно развити за човек с неговия ръст. Стори ми се, че е гаден и интелигентен, досущ като завързаното на верига животно, а това и обясняваше как е успял да се задържи цели десет години начело на банда в Ню Орлиънс.

Сега добави и домати, ситно накълцана маруля и смесен с пиперки ориз в чинията и я подаде на седналата наблизо му жена. Тя изглеждаше по-възрастна от него. Мисля, че бе поне на четиридесетина години, може би малко по-малко. Бе руса, сигурно естествено руса, защото не забелязах черно в корените на косата й. Почти нямаше грим, но очите й пък бяха закрити с големи слънчеви очила. Бе облечена в копринена роба с къси ръкави над бяла блуза и къси бели шорти. Бе боса също като Джо Боунс. От едната им страна стояха още двамина в ризи и панталони, също въоръжени с автомати. Забелязах още двамина на балкона и един седнал пред вратата на къщата.

— Ще обичате ли нещо за ядене? — попита ме Джо.

Поне така изглеждаше, защото гледаше мен.

Говореше тихо, звучеше съвсем лек луизиански акцент.

— Не, благодаря — отговорих аз.

Не предложи нищо на Луис. Луис се направи, че не забелязва.

Джо си сипа и от скаридите, и от салатата, сетне кимна на охраната да си вземат и те от останалото. Направиха го поред, един ядеше, другите продължаваха да се оглеждат; всички се хранеха с пръсти.

— Хм, убийствата на Агиляровите — много неприятна работа, ужасна — обади се след малко Боунс.

Махна с ръка към единствения незает стол. Разменихме погледи с Луис, аз свих рамене и седнах.

— Извинявам се, че си позволявам по-интимен въпрос, но доколкото научих, изглежда, същият човек е отговорен и за смъртта на вашето семейство.

Усмихна ми се почти съчувствено и повтори:

— Ужасно, нали? Ужасно.

— Разбрах, че сте проявили интерес към земята на старата Агиляр — рекох аз.

Джо Боунс изсмука поредната скарида и внимателно остави опашката отстрани на чинията.

— Аз интереси имам много — отговори внимателно. — При това не става дума за земя на Агилярови. Ако някой сенилен педал е решил да наваксва за тежкия си живот, като пробутва земя на чернилките, това съвсем не значи, че тази земя наистина им принадлежи. На чернилките, де.

Думата „чернилка“ му засядаше на гърлото всеки път и той я произнасяше, сякаш плюеше. Цивилизованото лустро и любезността на домакин се бяха оказали съвсем крехки и краткотрайни и се изхлузиха от него като зле скроена наметка. Освен това, изглежда, си бе поставил за задача нарочно да провокира Луис. А това бе крайно неразумно, въпреки всичкото оръжие наоколо му. Може би защото не познаваше Луис.

— Изглежда, един от вашите хора, името му е Тони Ремар, е бил в къщата на Мари Агиляр през нощта на убийството й. Бихме желали да поговорим с него.