Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Тони Ремар вече не принадлежи към моето обкръжение — след просташките си изявления Боунс отново се връщаше към официалния тон. — Постигнахме взаимно съгласие да се разделим и вече от седмици не съм го виждал. Нямам и идея, че е бил в дома на Агиляр и защо. Научих за това от полицията.

Усмихна ми се. Усмихнах му се и аз.

— А Ремар дали има нещо общо със смъртта на Дейвид Фонтено?

Челюстта му се стегна, но усмивката си остана на лицето му.

— И за това нямам никаква идея. Научих за Фонтено от телевизията тази сутрин.

— Също ужасно, а? — подметнах.

— Винаги е ужасно и тъжно когато умират млади хора — рече той дълбокомислено. — Вижте, ужасно съжалявам за вашата съпруга и детето, наистина съжалявам, но не мога да ви помогна. Пък и честно казано, вече започвате да ставате груб, затова най-добре си вземайте чернилката и се разкарайте по дяволите оттук.

Мускулите във врата на Луис заиграха и това бе единственият знак, че е чул думите на Джо Боунс. Джо Боунс го загледа нагло и му се ухили, взе кокалче от чинията и го захвърли към кучето. То дори не му обърна внимание, докато господарят му не щракна с пръсти. Тогава го лапна и хищно го схруска за миг.

— Знаеш ли какво е онова там? — ужким говореше на мен, но езикът на тялото му се обръщаше към Луис.

При това изразяваше пълно презрение. Когато премълчах, той си отговори сам.

— Нарича се бьорбул, южноафриканска порода. Един германец на име Петер Геерчен я е създал за нуждите на армията и антитерористичните отряди на полицията в ЮАР. И как? Кръстосал руски вълк с немска овчарка. Това е куче пазач, но само на бели хора. Подушва чернилките отдалеч.

Обърна се пак към Луис и се ухили още по-гадно.

— Трябва да внимавате много… — обадих се аз. — Да не вземе да се обърка и да ви скочи и на вас.

Джо Боунс подскочи, сякаш го тресна стоволтов ток. Очите му се присвиха, превърнаха се в цепки. Вгледа се в мен с очевидното намерение да разбере дали говоря буквално или намеквам за произхода му. Продължих да го гледам спокойно.

— Я по-добре се разкарвайте. Веднага! — рече след секунда със зле прикрита заплаха в гласа.

Свих рамене, изправих се. Луис се приближи до мен. Разменихме си погледи.

— Този човек май ни гони — рече Луис.

— Може би, но ако си тръгнем така, той вече няма да ни уважава.

— А какво е човек, загубил уважението на хората? Нищо — реторично запита Луис и сам си отговори.

После взе чиния от масата и я вдигна високо над главата си. Чинията избухна и се разби на стотици дребни парченца, а маузеровият куршум се заби в дървената къща отзад. Жената скочи от стола и се хвърли по очи на земята, а двамината главорези се впуснаха да закрият шефа си с тела. В следващата секунда още трима се появиха на ъгъла на къщата и се затичаха към нас.

Пръв до нас стигна Влечугоподобния. Пръстът му вече се свиваше на спусъка, но Джо Боунс силно блъсна ръката му нагоре.

— Стой, бе, тъпанар! Да не искаш да ме убият!

Бързо огледа дърветата извън оградата и се обърна към мен.

— Значи влизате тук, стреляте по мен, плашите ми жената! Какво си мислите, че правите, да ви го начукам аз на вас, а?

— Онази мръсна дума я каза ти! — кротко рече Луис.

— Вярно е — подкрепих го веднага. — Кой спомена „чернилка“, а?

— Знам, че имате важни приятели в Ню Орлиънс — изсъска Джо Боунс. — Аз си имам достатъчно главоболия и без федералните, но ако те видя пак тук, теб и твоята… замълча и с мъка преглътна думата, — твоя приятел, ще рискувам и ще ви пречукам. Ясно ли е?

— Ясно ми е — рекох. — Слушай, Джо, аз Ремар ще го намеря. И ако се окаже, че ни лъжеш и онзи тип се измъкне благодарение на теб, ще се върна.

— Ако стане така, че да се връщаме пак тук, Джо, ще се наложи да оперираме малко твоето кученце. Чат ли си, Джо? — рече Луис със съвсем кротък тон.

— Вие само се върнете! — закани се Джо, съвсем задъхан от ярост. — Аз теб ще те разпъна на колчета на земята и ще ти го пусна да се наяде едно хубаво — добави той и посочи с пръст Луис.

Тръгнахме внимателно назад към портата, като продължавахме да гледаме Джо Боунс и хората му. Жената стана и го прегърна, сякаш да го утеши; белите й дрехи бяха зеленясали от тревата. Погали го по ръката с пръсти, с ален лак на ноктите, но той я блъсна грубо в гърдите и тя политна назад. По устните му изхвръкна слюнка.

Чух, че вратата се отваря зад нас и двамата притичахме до колата.

— Не знаех, че Ейнджъл стреля така добре — рекох. — Да не би да си му давал уроци?