Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Ъхъ — измърмори Луис.

Сега вече изглеждаше наистина потресен.

— Щеше ли да уцели Джо Боунс?

— Да, бе. Аз се чудя как не уцели мен.

Вратата се отвори и Ейнджъл се мушна на задната седалка. Маузерът бе прибран в калъфа.

— Значи вече уредихме Джо Боунс и може да поиграем билярд, да подгоним мацките, а? — ухили се той.

— Ти откога гониш мацки, бе? — изгледа го Луис накриво.

— Така правят истинските мъже — гордо рече Ейнджъл. — Аз да не съм нещо по-долу?

Потеглихме бързо към Ню Орлиънс, а оградата остана нейде отзад.

— На мен ми се стори, че Джо май се гипсира — гордо рече Ейнджъл. — Ама какво кученце само има, а?

— Южноафриканско, обучено да гони чернокожи — обясних му аз. — Ти помниш ли Чикейн? Преподобния Франк Чикейн?

Чикейн бе секретар на Южноафриканския църковен съвет, бял. Бе на посещение в САЩ през 1989 година. По време на визитата колабира и никой не можа да разбере причината. ФБР накрая разкри, че някой е напръскал дрехите му с фосфати. Целта била да се предизвика инфаркт и да изглежда, че е починал от естествена смърт. Но Чикейн си оживя и си замина по живо, по здраво.

— По-късно се оказа, че Южноафриканската комисия за разследване и расово помирение настойчиво търсела човек на име Утър Басон. Той бил личен лекар на Питър Бота [49] Питър Бота, първи президент на ЮАР (1984-1989 г.), премиер в правителството на южноафриканското бяло малцинство (1978 г.). — Бел. прев. , под чиято егида пък била фосфатната програма на правителството. Хайде сега де. Пък и идеята за този вид кучета също била на Бота. Изглежда, че ръката на отмъщението е достатъчно дълга, а и търпението на подгонените не е безкрайно.

Ейнджъл потупа по прозореца с пръсти и рече:

— Пък и въпросният Джо Боунс, уж страшен тип, ама не се оказа толкова страшен, а?

Не бях очаквал много от посещението при Боунс, резултатите наистина не бяха Бог знае какви, но за сметка на това бяхме успели да раздрусаме гнездото на осите. Предполагах, че веднага ще се опита да се свърже с Ремар, което пък ще бъде достатъчно да изкара онзи тип от скривалището. Ето това бе идеята ми и тя не бе лоша. На добрите идеи обаче едно им е лошо: от десет поне девет пъти някой се сеща за същото преди вас.

В хотела се прибрахме късно следобед. Чакаше ме послание от Морфи. Обадих се в шерифството, оттам ме прехвърлиха на клетъчен телефон.

— Къде ходиш, бе, Паркър? — попита той.

— На посещение при Джо Боунс.

— Хайде бе, мамка му! И защо си направил тази дивотия?

— Ей така, да поразмътя водите.

— Нали те предупредих, бе, човек! Не се ебавай с Боунс! И сам ли отиде?

— Не, с приятел. Само че Джо не го хареса.

— Какво не му хареса?

— Ами че родителите му били чернокожи.

Морфи се разсмя.

— Казах ти, че Джо е ужасно чувствителен на тема генно наследство. Ама пък е добре някой да му го напомня от време на време.

— Виж сега, той заплаши приятеля ми, че ще нахрани кучето си с него.

— Естествено — рече Морфи тъжно. — Джо много си обича кучето.

— При теб нещо ново?

— Може би. Обичаш ли морски деликатеси?

— Тц.

— Добре, тогава ще отидем в Бъктаун. Страшно готвят там ти казвам, само морски продукти — най-добрите скариди. Ще дойда да те взема след два часа.

— Освен скаридите има ли някаква друга причина да ходим в Бъктаун?

— Ремар. Едно от бившите му гаджета има къща там. Може да понаучим някои неща.

Почуках на вратата на Рейчъл. Нямаше я. На рецепцията ми съобщиха, че излязла рано сутринта — отишла в университета. Междувременно се получили цял куп факсове за нея, които чиновникът поглеждаше намусено. Изкуших се да ги прелистя набързо, но се отказах и се върнах в стаята. Взех си душ, преоблякох се, оставих бележка на Рейчъл, че ще й се обадя по-късно. Говорих с Луис и Ейнджъл, съобщих им къде отивам и ги помолих да изчакат Рейчъл. Луис правеше йога упражнения на пода. Ейнджъл гледаше някакъв сериал по телевизията.

Морфи пристигна извънредно точно. Запрашихме на север по булевард „Канал“, после свихме в западна посока по „Лейкшор Драйв“. Водите на езеро Поншартрен проблясваха под късното обедно слънце. Някъде напред се виждаха фаровете на отиващите към Мандевил и Ковингтън коли по моста над гигантската водна площ. Минахме покрай малкото пристанище на „Уест Енд Парк“ и Морфи ми показа широк булевард с три платна, водещ към Южния яхтклуб, един от най-старите в страната. Морфи добави, че е ходил в клуба само веднъж, когато му се наложило да арестува един тип, запалил яхтата на бизнеспартньора си, след като научил, че последният спи с жена му. Горящата яхта осветявала бара, където пироманът седял кротко, пиел скъпо уиски и чакал да дойде полицията.