Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Морфи ме остави пред „Ришельо“. Преди да се разделим, му дадох номера на клетъчния телефон. Той си го записа в малко черно тефтерче, което завързваше с гумено ластиче.

— Свободен ли си утре? Анджи ще готви някаква вкусотия. Заслужава си да се разкараш до нас. Само като лизнеш от нейните манджи и ще се влюбиш в тях завинаги.

Внезапно тонът му се промени.

— При това има едни неща, които е най-добре да обсъдим на спокойствие.

Благодарих, макар че нещо в мен се бунтуваше и настояваше никога вече да не се срещам с Морфи, Улрич или кое и да е друго ченге. Тъкмо потегляше, когато потропах с длан по покрива на автомобила. Морфи свали прозореца и си подаде главата.

— Защо правиш всичко това? — попитах го направо.

Морфи бе направил доста усилия, за да ме включи в разследването, да ме държи в течение на всичко, което става и за което не бих могъл да науча по друг начин. Трябваше да разбера защо постъпва по този начин. Освен това се питах дали мога да му се доверя и до каква степен.

Той сви рамене.

— Агилярови умряха кажи-речи в ръцете ми — по мое дежурство. Длъжни сме да пипнем убиеца. Ти знаеш нещо за него, може би дори доста неща. Той те е предизвикал пряко, нападнал е семейството ти. Онези от ФБР си играят тяхната си игричка и не ни казват нищо. Ти си ми единственият източник.

— Искаш да го хванеш, а? — рекох и ми се стори, че виждам още нещо в лицето му, нещо, което ми се стори познато.

— Е, чак пък толкова. Не, не, човече. Аз си имам съпруга, семейство. Разбираш ли какво ти казвам?

Кимнах и си замълчах, но бях сигурен, че в очите му имаше нещо, което резонира дълбоко в мен. Пак почуках по покрива и той потегли. Загледах се след него и се запитах: дали пък и той не търси опрощение за извършени прегрешения?

Полицията на Ню Орлиънс е създадена през осемнадесети век с основната цел да контролира робите и да поддържа реда сред тях.

През първите петдесетина години репутацията й е от лоша по-лоша; ченгетата са корумпирани и груби, държат се малко по-добре от най-обикновени наемници. По онова време сред тях доминират ирландци и германци — хора, които пребиват пияниците, за да им вземат дребните пари от джобовете. По време на разделението на града, някъде по средата на деветнадесети век, ченгетата от отделните райони враждуват помежду си поради различните си интереси в комара. По същото време мнозина от тях са обвинени за изнасилване, линчуване и кражби, да не говорим за подкупи. Самият факт, че са преназначавани всяка година, сочи, че са били главните инструменти на двете основни политически партии. Полицията манипулирала местните избори, заплашвала гласоподавателите, дори участвала в клане на умерените сили в Института по механика през 1866 година.

Хич и не си въобразявах, че Лутър Борделон би могъл да получи справедливост от ченгетата на Ню Орлиънс. Тяхната репутация като побойници и мъчители на чернокожите датира още от периода на Гражданската война, когато повечето от завърналите се от фронта южняци постъпват в полицията. През 1877 година черните губят още позиции — републиканците падат от власт и расовото разделение в нея отново набира сила. Съмнявам се дали Лутър Борделон някога е познавал историята на полицията, която фактически става причина за смъртта му, но съм сигурен, че не би се учудил на свързаните с нея хиляди срамни факти.

Ако Морфи и Гарза бяха убили Борделон, ако наистина го бяха застреляли, когато е бил невъоръжен, и бяха подхвърлили пистолет до тялото му, то тогава и те просто бяха част от мрачната истина за полицията на Ню Орлиънс. Сега стоях на ъгъла на „Еспланейд“ и „Елисейските полета“ и ми се струваше, че наоколо ми има само гнилоч и развала. Тя се вливаше в устата, в ноздрите, почти спираше дишането. Напъхваше се под ноктите и цапаше кожата. Усещах я дори в потта на гърба си и в избилите между паважните плочки бурени. Ню Орлиънс. Град, построен и израсъл от комара и проституцията, от робството, корупцията и насилието, но донякъде и благодарение на спасителните добродетели на различните занаяти, емиграцията и етническото разнообразие. Полицията му се е развивала и изграждала успоредно с всичко това и съвсем не бива да се учудваме, че борбата за поддържане на идеалите е тежка и продължителна.

Но нещо в очите на Морфи ми говореше, че той отчаяно търси опрощение за греховете си. Че в усилията му да намери Пътника се крие и част от желанието му да изкупи вината за смъртта на Борделон или поне за онова, което хората си мислят за нея. Усещах този стремеж в Морфи, защото вече го познавах от собствен опит. Знаех отлично, че мир на душата се постига много мъчно, че житейските дългове не се изплащат така леко. Вярвах обаче, че Морфи ще успее да стигне до тази истина… и се оказах прав.