Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Върнах се в стаята и се къпах под врялата вода, докато кожата ми почервеня и започна да ме боли. Облякох лек пуловер и ленени панталони, обадих се на Луис и Ейнджъл и се разбрахме след пет минути да се съберем в стаята на Рейчъл.

Тя отвори вратата. Забелязах, че пръстите й са изцапани с мастило. Зад ухото й бе поставена писалка, косата й бе навита на кок с помощта на два забучени в нея молива. Очите й бяха зачервени от четене, под тях имаше тъмни кръгове.

Не можах да позная помещението — бе доста променено. Върху единствената маса стоеше разтворен компютър — лаптоп, заобиколен със стотици листове, хартийки, книги и бележки. На стената отсреща бяха закачени диаграми, жълти листчета за бележки с лепливи краища и цяла поредица рисунки — нещо като анатомически скици. На пода до стола се въргаляха факсовете и чиния с куп нахапани сандвичи, кана кафе и изцапана чаша.

Чух почукването. Отворих вратата на Луис и Ейнджъл. Последният удивено загледа стената.

— Онзи тип на рецепцията си мисли, че само някаква си откачалка може да получава толкова много факсове — рече той засмяно. — Ако види тази изложба, сто на сто ще повика ченгетата.

Рейчъл седна на стола и извади моливите от косата си. Разпиля я с ръка по раменете си и започна да масажира схванатия си врат.

— Е — рече тя, — кой ще започне?

Разказах им за Ремар и умората незабавно изчезна от лицето на Рейчъл. Накара ме подробно да опиша позицията на тялото му, отново и отново, а след това затърси нещо по бюрото си, като непрестанно разлистваше и преместваше стотиците листчета.

— Ха! Ето! — възкликна тя и гордо ми подаде лист хартия. — Това е, нали?

Държеше черно-бяла илюстрация с дребен надпис отгоре „Tab. primera del lib. segundo“ [50] „Първа таблица, втора книга“ (испански). — Бел. прев. . Най-долу с почерка на Рейчъл бе написано „Валверде, 1556 г.“

На илюстрацията бе нарисуван одран човек, поставил левия крак на камък. В лявата си ръка държеше дълъг нож със закривена дръжка, а в дясната — собствената си провиснала кожа. Чертите на лицето му личаха на кожата, а очите му си бяха в очните дупки. Но като изключим тези разлики, рисунката бе съвсем сходна с позицията, в която заварихме тялото на Ремар. Различните части и органи на тялото бяха маркирани с букви от гръцката азбука.

— Да, това е — рекох тихо. — Такова нещо намерихме.

Подадох листа на Ейнджъл и Луис. Те я загледаха мълчаливо.

— Това е „Historia de la composicion del cuerpo humano“ — рече Рейчъл. — „История на устройството на човешкото тяло“, написана от испанеца Валверде през 1556 година като учебник по медицина. Рисунката…

Рейчъл протегна ръка и си взе илюстрацията от Луис, после я вдигна над глава, за да я виждаме всички едновременно.

— Рисунката е илюстрация на мита за Марсий. Той е сатир, последовател на богинята Кибела [51] Фригийска богиня на земята, лозарството и земеделието. — Бел. прев. . Марсий бил прокълнат, когато намерил забравена от Атина флейта, която свирела сама, защото била омагьосана от богинята. Музиката й била прекрасна, омайваща и селяните започнали да твърдят, че Марсий свири по-добре от самия Аполон, който пък свирел на арфа.

Разгневен, Аполон предизвикал Марсий на състезание с жури самите Музи. Тогава Марсий загубил, защото не можел да пее и да свири едновременно, а Аполон го наказал за дързостта му, като го одрал жив и приковал кожата му към един бор. Според поета Овидий в мига на смъртта си Марсий възкликнал: „Quid me mihi detrahis?“ — буквално преведено това означава: „Кой е онзи, който ме откъсва от самия мен?“ Художникът Тициан нарисувал своя версия на мита. По-късно и Рафаел. Предполагам, че в тялото на Ремар ще бъдат намерени остатъци от кетамин. В изпълнение на мита жертвата трябва да е била одрана жива. В края на краищата трудно се създава шедьовър, ако обектът мърда.

Обади се Луис:

— Но внушението на рисунката е сякаш той се е одрал сам. Марсий държи и ножа, и одраната кожа. Защо убиецът е избрал този вариант?

— Досещам се за една причина, но тя е просто предположение — отвърнах му аз. — Защото може би в известен смисъл Ремар се е самонаказал. Бил е в дома на Агилярови, където не е трябвало да ходи. Смятам, че Пътника се опасява да не е бил видян от него. Ремар е нарушил нечие спокойствие и е бил наказан за това, но отговорността си е негова. Такава логика, знаете.

Рейчъл кимна и ми подаде два листа.

— Това е интересно наблюдение, но може би има още нещо. Да си спомним какво се бе случило с Те Жан Агиляр.