Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Ейнджъл избърса следите от кашата по устните си и му се закани с пръст.

— Сутрин рано е малко безсловесен, вероятно защото бавно се разсънва — ухили се Луис, — но пък следобед няма никакво извинение.

Ейнджъл пак размаха пръст пред приятеля си, но си дояде кашата и с удоволствие се облиза.

— Значи смяташ, че Джо Боунс е нанесъл изпреварващ удар на Фонтено? — подхвърли той.

— Така изглежда — рекох аз. — Според Морфи е използвал Ремар, за да свърши тази работа. Изкарал го е от скривалището, после пак го е изпратил там. Едва ли би поверил подобна задача на другиго. Но пък не разбирам — какво ли е правил Дейвид Фонтено на Хъни Айлънд без охрана? Би трябвало да знае, че Боунс е винаги готов да ги нападне. Защо сам да му създава удобен случай?

— Вероятно някой от собствените му хора го е предал. Излъгал го е да отидат там под някакъв фалшив претекст и после го е изоставил, за да го довърши онзи убиец. Или се е обадил на Джо Боунс — рече Ейнджъл.

Звучеше логично. Ако някой бе завел Фонтено на Хъни Айлънд, то този някой би трябвало да бъде доверен човек. Имаше и друг аспект: може би на Фонтено му бе предложено нещо, което той е искал. Нещо, което да си заслужава риска да ходи в резервата по никое време нощем.

Нищо не казах на Луис и Ейнджъл, но ме човъркаше мисълта, че едновременно двама души: Раймон Агиляр, а и Дейвид Фонтено, бяха насочили вниманието ми към Хъни Айлънд. При това в течение на по-малко от ден. Съвпадение? Едва ли. Започвах да се тревожа. Помислих си, че трябва да говоря с Джо Боунс, а после и с Лайънъл Фонтено, живия брат. Как ли ще реагира на факта, че ще го обезпокоя по време на траур?

Все пак трябваше да помоля Луис и Ейнджъл за помощ. Оказа се, че те мислят точно като мен. При това бяха взели предварителни мерки.

Тъкмо се разговорихме и иззвъня клетъчният телефон. Беше рецепцията на хотела с информация, че „господин Луис“ го търси куриер с пратка и настоява да я предаде само срещу подпис. Взехме такси и се върнахме. Пред вратата бе паркиран голям черен камион.

— Куриерска фирма — неопределено каза Луис, но аз никъде по камиона не забелязах нито лого, нито фирмен знак, дори най-прост надпис.

В преддверието човекът от рецепцията пристъпваше неспокойно и плахо поглеждаше към едър като скала чернокож, настанил се с мъка в едно кресло. Тясно му беше, горкият. Гигантът бе с бръсната глава и черна тениска с надпис „Мамка му на Ку-клукс-клан!“. Буквите бяха бели, назъбени, ръкописни, наведени като в светкавица. Носеше черно долнище от боен камуфлажен костюм и тежки армейски черни боти. В краката му стоеше дълъг стоманен контейнер със специална ключалка.

— Привет, братко Луис — поздрави той и се изправи.

Луис извади портфейла и отброи три стотачки. Човекът напъха парите в страничния джоб на панталона, извади тъмни очила от същото място и бодро закрачи към входа и слънчевото утро отвън.

Луис кимна към контейнера.

— Господа, мога ли да ви помоля да ми помогнете да отнесем това нещо горе?

Хванахме се с Ейнджъл и него и го помъкнахме към апартамента. Контейнерът тежеше, а вътре нещо подрънкваше с металически звук.

— Пустите му пощенски куриери — подметнах аз, — стават все по-яки и по-яки. Иначе как ще мъкнат такива пратки, я.

— Това беше специализирана служба — рече Луис. — Има някои неща, които не са за пътническите авиолинии.

Той отвори, пропусна ни пред себе си и заключи след нас. Извади връзка ключове и отвори контейнера.

Съдържанието бе наредено на три пласта, кажи го три нива, които се отваряха като в кутия за инструменти. Най-отгоре бяха частите на разглобена снайпер карабина „Маузер“ тип SP66, с тежка цев, къса пачка и специализиран механизъм със светкавично действие, което значи, че куршумът излита от дулото почти едновременно с натискането на спусъка. Частите бяха сложени в голям калъф за еднократна употреба. До карабината лежеше пистолет с раменен кобур — ЗИГ П226. На второ ниво се мъдреха две миниатюризирани леки картечници „Калико“ М-960 с къси приклади. Трето ниво бе пълно с патрони, включително пълнители за автоматите, всеки с по сто патрона.

— Коледен подарък, а? — подхвърлих на Луис.

— Ммм-да — отвърна ми той и пъхна пачка с петнадесет патрона в зигзауера. — За рождения ден очаквам оръдие.

Подаде на Ейнджъл калъфа с частите на маузера, а сам той си закопча кобура, постави в него пистолета. После заключи контейнера и влезе с него в банята. През отворената врата видях как демонтира капака на шкафа под мивката с Бог знае откъде намерена отвертка и напъхва в пространството там целия метален сандък. Намести капака, огледа го дали пасва добре и с доволен вид се върна при нас.