Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— С други думи, грехът на Сатаната е похотта, похот — жадуване за човешка женска плът, това е и „слабостта на нашия вид“.

Рейчъл затвори тефтерчето и си позволи лека победоносна усмивка.

— Е, значи този тип се мисли за дявол, за демон, а? — рече Ейнджъл.

— Или за потомък на ангели — поправи го Луис. — Зависи от гледната точка.

— Който и да е, за който и да се мисли, едва ли Книгата на Енох се намира лесно — обадих се аз. — Да имаш някаква представа какъв източник може да е ползвал?

Рейчъл пак зарови нос в тефтерчето.

— Най-прясното, което успях да открия, е нюйоркско издание от 1983 г. на име „Стария завет: Псевдоепиграфия — Енох“, издание на Айсъкс — отвърна тя. — Освен това има по-стар оксфордски превод, издаден от Р. Х. Чарлз през 1913 г.

Записах си имената.

— Ще помоля Морфи или Улрич да проверят в Университета на Ню Орлиънс. Може би ще научат дали някой местен човек е проявявал интерес към подобни антики като Вехтия завет и прочие библейски изследвания. А Улрич може дори да провери и в други учебни заведения. И в библиотеки — като начало.

Платихме и излязохме. Ейнджъл и Луис тръгнаха да се запознаят с нощния живот във френския квартал, а Рейчъп и аз потеглихме обратно към хотела. И двамата мълчахме, сякаш усещахме, че помежду ни започва да се заражда известна интимност.

— Имам чувството, че не бива да се интересувам с какво си изкарват хляба тези двамата — подметна тя, когато спряхме на една пресечка.

— Може би да… най-добре е да ги наречем хора на свободна професия и да не питаме повече.

Тя ми се усмихна.

— При това, изглежда, са ти абсолютно верни. Движи ги някакво чувство за лоялност. Просто невероятно! И необичайно. Не съм сигурна дали разбирам какво е това.

— Правил съм някои неща за тях в миналото, но ако са ми били задължени, то отдавна са си заплатили дълга, че и отгоре. Смятам, че аз съм им длъжник.

— И въпреки това пак са с теб, а и помагат, когато помолиш за нещо.

— Не мисля, че го правят само за мен. Те вършат онова, което им харесва. Така гъделичкат стремежа си към приключения и опасност. Самите те са много опасни мъже, и двамата. Мисля, че затова дойдоха — усещат опасността със сетивата си и искат да са част от нея.

— Може би и в тебе улавят нещо подобно.

— Не зная. Може би.

Пресякохме двора и спряхме да погалим кучетата. Нейната стая бе три врати надясно от моята. По средата бе апартаментът на Ейнджъл и Луис, и още една незаета стая. Тя отвори вратата и спря на прага. Усетих свежия въздух, който полъхна отвътре, чуваше се и пърпоренето на климатика.

— Все още не съм напълно сигурен защо си тук — рекох. Гърлото ми бе пресъхнало, част от мен желаеше тя въобще да не ми отговаря.

— И аз не съм сигурна — рече тя и се изправи на пръсти, за да ме целуне леко по устните. После се шмугна вътре и затвори вратата.

Отидох в стаята си, извадих от сака книга на сър Уолтър Роли и излязох. Разходих се навън и стигнах чак до „Наполеон“, влязох в бара и седнах под портрета на дребния ефрейтор. Не исках да лежа в хотела и да усещам присъствието на Рейчъл Улф, толкова близо, толкова достъпно и все пак недостъпно.

Почти до самия край ние със Сюзън бяхме абсолютно близки и изпитвахме взаимно удоволствие от интимността си. Когато моето пиене започна да си казва думата, тази интимност се разруши. Любехме се, но не по стария начин, не с предишното самоотдаване. Сега сякаш се въртяхме в кръг, всеки дебнеше другия, винаги задържаше нещо, неспокоен, недоверчив, несигурен дали партньорът е всеотдаен. Непрестанно ни дебнеше сянката на недоверието, и двамата готови всяка секунда да отскочат назад и да се затворят в себе си, в сигурността на черупката си.

Но аз я обичах. Обичах я много, силно, чак до смъртта й. И след нея. Когато Пътника ми я отне, той прекъсна физическата връзка помежду ни, но аз пак чувствах останките й, кървящи, пулсиращи, болезнено пресни.

Вероятно е така с всички загубили скъп човек хора. Да създадеш нова връзка, с потенциално нов любим или любима, означава да построиш нещо отново, не само нови отношения, но и самия себе си.

А мен непрестанно ме преследваше мисълта за жена ми и дъщеря ми. Усещах ги не само под формата на загуба или празнота в живота, а и като постоянно и невидимо присъствие. Като че ги зървах от време на време — нейде на границата на собственото си съществуване, когато нормалните възприятия отстъпват място на съня, когато той настъпва, а после си отива… Понякога се опитвах да си наложа веднъж и завинаги, че това са само фантомите на чувството ми за вина, сенки на угризенията, творения на психологическо неравновесие.