Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Единственият й багаж бе кафява кожена чанта, която носеше през рамо. Но това се оказа само първо впечатление. Зад нея вървяха Ейнджъл и Луис и мъкнеха останалата част от него. Луис бе в контешки, кремав и двуреден костюм със снежнобяла, отворена на врата риза. Ейнджъл, както винаги, бе с вехти джинси и маратонки „Рийбок“, зелена риза на карета, която не бе виждала ютия бог знае откога. Сигурно откакто бе излязла от производителя.

— Е, е, е! Каква приятна компания и всички налице! — издекламирах ухилен.

Ейнджъл вдигна дясната ръка, от която висяха доста книги, навързани заедно. Връхчетата на пръстите му бяха станали пурпурни.

— Носим половината нюйоркска обществена библиотека! — изпъшка той. — Завързали сме тези ценности с канапче. От училище не съм виждал вързани книги.

— Ти ходил ли си на училище? — пошегувах се аз.

Забелязах веднага, че Луис носи чанта с козметика и розов дамски чадър. Опитваше да се прави на разсеян и весел, но почти не се получаваше.

— Нищо не ми казвай, човече, нищо — предупреди ме той през стиснати зъби, когато забеляза, че се ухилих и понечих да отворя уста. — По-добре си трай.

Освен това двамата теглеха и количка с два куфара, две кожени пътни чанти и калъф с костюмите — най-вероятно на Луис.

— Колата е отвън — рекох и поведох Рейчъл към изхода. — Не знам дали ще побере всичкия багаж.

— Те дойдоха на летището — прошепна ми Рейчъл и после се изкикоти. — Бяха много любезни, учтиви.

Хвърли им поглед през рамо. Чух безпогрешно псувнята на Ейнджъл — бе се препънал в нещо.

Закарах ги в моя хотел, макар че Луис ужасно настоя да отидем във „Фермон“ на „Юнивърсити Плейс“. „Фермон“ е хотелът, където в Ню Орлиънс обикновено отсядат републиканците. Може би с това го привличаше, тъй като Луис е единственият черен републиканец — гей и престъпник, когото познавам.

— Джералд Форд е отсядал във „Фермон“ — извайка се той, след като зърна малкия апартамент — стая и половина, който предложиха на него и Ейнджъл.

— Е, и какво от това? — прекъснах го строго. — Пол Маккартни като е преспивал в „Ришельо“, ти чуваш ли ме да настоявам за същия хотел?

Оставих им вратата отворена и се върнах в моята стая, за да си взема душ.

— Пол КОЙ? — извика зад гърба ми Луис.

Вечеряхме в грила на „Уиндзър Корт“ на „Грейвиър Стрийт“ само и само да уважим предпочитанията на Луис. На мен лично мраморните подове и тежките австрийски тип драперии ми действат потискащо. Свикнал съм много повече на непретенциозните заведения и атмосфера във френския квартал. Рейчъл обаче се преоблече в официални черни панталони и черно сако над разкошна червена блуза. Изглеждаше великолепно, но вечерната жега я подлуди. Забелязвах, че често-често си подухва в деколтето и отлепя мократа тъкан от гърдите.

Дочакахме храната и се заловихме за нея. Обясних им за Джо Боунс и братя Фонтено. Това всъщност бе информация по-скоро за Луис и Ейнджъл. Рейчъл мълчеше през цялото време, но слушаше много внимателно. Накрая попита за някои неща, които бях предал като казани от Улрич и Морфи.

Записваше отговорите ми в малко тефтерче, чиито листа бяха подвързани с метална спирала. Пишеше четливо, красиво. По едно време ръката й се докосна до моята, остана допряна за секунда, почувствах топлината й.

Ейнджъл също слушаше много внимателно, прехапал устни.

— Този Ремар трябва да е много тъп, във всеки случай по-тъп от нашия човек — забеляза той по едно време.

— Заради отпечатъка ли? — попитах го аз.

Той кимна.

— Ами да. Постъпил е грубо, невнимателно. Непрофесионално — говореше с отегчения вид на уважаван теолог, който е чул колега да изразява становището, че Исус е извънземен пратеник например.

Рейчъл не пропусна репликата.

— Това май ви безпокои, а? — откликна тя.

Погледнах я. Бе засмяна, но в очите й усетих пресметливост и известна раздвоеност. Очевидно разсъждаваше върху казаното от мен и въпреки това не бе пропуснала и думите на Ейнджъл, който пък обичайно избягваше подобни теми. Интересно ми стана как ли ще й отговори сега.

Той също се усмихна и наклони глава встрани.

— Имам известен професионален интерес към подобни ситуации, личен — призна си той.

Разчисти малко място на масата пред себе си и кръстоса ръце там.

— Всеки, който влиза с взлом на чуждо място, би трябвало да взема някои предпазни мерки — поучително започна Ейнджъл. — Обяснявам тези неща заради по-добрата част от компанията. Първото и най-елементарното е да не се оставят никакви следи, респективно отпечатъци. Е, и как да постъпим тогава?