Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Когато е работил анатомически върху тях с ножа, драл им е кожата и вадил органите, те и двамата са били в пълно съзнание. Така завършваше докладът.

Завърших четенето на докладите и се преоблякох спортно. Сложих маратонки и анцуг и пробягах около четири мили в крайречния парк. Минах на два пъти — на отиване и на връщане — покрай опашките туристи, които чакаха да се качат на „Начез“, речния кораб с гребните колела. На него свиреше оркестър, чиито инструменти изпращаха протяжни стонове далече надолу и нагоре по Мисисипи. Върнах се здраво изпотен, коленете ми потреперваха. Преди три години четири мили бягане би било детска играчка за мен. Отговорът бе само един: остарявам. Скоро щях да чувствам и ревматични болки в ставите, особено преди да завали, а в банята сигурно щеше да се налага да сядам на столче като старец.

В хотела заварих послание от Рейчъл Улф: щяла да хване самолет късно същата вечер. Бе продиктувала и номера на полета, и времето на пристигане. Помислих за Джо Боунс и реших, че Рейчъл Улф вероятно би предпочела да има компания на път за Ню Орлиънс.

Вдигнах телефона и позвъних на Ейнджъл и Луис.

Семейство Агиляр си прибра телата на леля Мари, Те Жан и Флорънс същия следобед. Дойдоха в полицейската морга заедно с погребални агенти от Лафайет, които докараха специална катафалка за старицата. Те Жан и Флорънс бяха положени в друга.

Агилярови, поведени от Раймон, най-възрастния син на Мари, последваха двете катафалки в трио пикапи, заедно с неголяма група семейни приятели. Това бяха чернокожи мъже и жени, настанени на чували, дребни селскостопански сечива и инструменти в каросериите на камионите. Продължих след тях и след като се отклониха от централното шосе и поеха по страничен черен път, покрай оградената с жълта полицейска лента къща на старицата и към дома на Раймон Агиляр.

Той бе висок, кокалест мъж към четиридесетте и може би началото на петдесетте, вече натежал, но с все още вдъхваща респект фигура. Носеше черен памучен костюм, бяла риза, тънка черна вратовръзка. Очите му бяха зачервени от плач. Бях го зърнал за кратко в къщата на Мари вечерта, когато намерихме труповете. Правеше впечатление на силен човек, който се опитва да сплоти семейството си във време на тежка загуба.

Забеляза ме, докато сваляха ковчезите и ги отнасяха към къщата. Тялото на Мари носеха поне шестима. Изпъквах сред останалите, тъй като бях единственият бял човек там. Една от жените, вероятно дъщеря на леля Мари, мина покрай мен, подкрепена от две други жени, и ми хвърли хладен поглед. След като внесоха телата в дома му — висока, дървена постройка, Раймон Агиляр целуна малкото кръстче на врата си и бавно се запъти към мен.

— Зная кой сте — рече ми той.

Протегнах ръка към него, той се поколеба за секунда, после я пое в кратко, силно ръкостискане.

— Съжалявам — казах. — Съжалявам за всичко, което се случи.

Кимна ми.

— Да, зная.

Отдалечихме се от къщата, минахме покрай бялата ограда и застанахме току до пътя, загледани в сивата му, пуста лента. Отгоре прехвръкна чифт диви патици, птиците пикираха умело и заслизаха над водата под нас. Раймон ги гледаше с поглед, в който май разпознах известна завист. Завист, каквато всеки дълбоко скърбящ човек съвсем нормално изпитва към незасегнатите от неговата мъка околни същества.

— Някои от сестрите ми… те мислят, че вие сте довел онзи човек с вас. Смятат, че мястото ви не е тук.

— И вие ли сте на същото мнение?

Не ми отговори веднага. Отмести поглед, след малко рече:

— Тя чувстваше, че той идва. Сигурно затова е отпратила Флорънс на гости, да я отдалечи от опасността. Затова ви е и извикала. Чувстваше приближаването му и мисля, че е знаела кой е той. Дълбоко в себе си е знаела.

Гласът му се задави.

Отново хвана кръстчето, потри го между палеца и показалеца. Забелязах, че е имало богата и изящна резба, все още се виждаха фини спирали по централния ствол, но бе изтрито почти до пълна гладкост, сигурно от дългогодишното въртене между пръстите.

— Лично аз не ви обвинявам за случилото се с майка ми, брат ми и сестра ми. Мама… тя винаги правеше онова, което намираше за правилно. Искрено желаеше да намери момичето и да спре убиеца му. А Те Жан… — усмихна се тъжно. — Полицаите ми казаха, че бил намушкан три, може би четири пъти в гърба, а кокалчетата на ръцете му били разранени — бил се е с убиеца.

Раймон се изкашля, помълча и дълбоко въздъхна, отметнал глава назад като човек, тичал продължително и мъчително. Сетне попита: