Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Оказа се, че Фонтено не са млади хора. Морфи разказа още, че и двамата са поне на по четиридесетина години. Постепенно си създават репутация в Луизиана и сега действат от нещо като имение в Делакроа. Там са опънали телени мрежи, държат кучета и въоръжена охрана, включително и местни главорези от френско потекло — кейджуни [46] Наследници на френски колонисти, преселници в Луизиана, депортирани от колонията Акадия (Северна Америка) след подписан в Утрехт (Холандия) договор през 1713 г., французите отстъпват колонията на англичаните, които я наричат Нова Скотия; езикът им се различава граматически и речниково повече от европейския френски, отколкото от канадския френски; самите те традиционно са се наричали „кадиен“ или „кажун“, също и креоли, но англоговорещите наричат белите „кейджуни“, а черните — креоли. Музиката им е богата, разнообразна; черните я наричат „зайдеко“, общо в песните им се чувства влиянието на западния суинг и кънтри, дори и на блуграс. — Бел. прев. от Акадиана. Движат най-вече в областта на комара, проституцията и наркотиците. Притежават барове в Батън Руж, няколко в Лафайет. Ако успеят да отстранят Джо Боунс, вероятно ще заемат огромна ниша в местния наркопазар.

— Знаеш ли кои са т.нар. кейджуни? — попита ме Морфи.

— Не много, чел съм за музиката им.

— Те са малцинство тук, има малко и в Тексас. Общо взето, не ги гледат с добро око. Дори и по времето на петролната треска никой не им даваше работа, защото тексасците не желаят да си имат вземане-даване с хора, които смятат за чуждоземци. Повечето кейджуни постъпват, както постъпваме и всички ние в тежки времена: налягат си парцалите и гледат някак си да преживеят. Много често са на нож с чернокожите — защото и черните, и кейджуните са конкуренти за ограничените работни места. Случвали са се и много кофти неща, но повечето от тях не са лоши хора, оглеждат се за едната храна и се стремят да не нарушават закона.

— Дядото на братята се казва Ролан Фонтено. Той зарязал тези неща и се измъкнал от кейджунското си обкръжение, така да се каже, за да дойде в Ню Орлиънс и да се присъедини към други, по-далечни роднини. Но младите не забравят корените си. Когато през седемдесетте години нещата се влошиха, те събраха около себе си цял куп недоволни хора: предимно кейджуни, но и чернокожи и някак успяха да запазят равновесието между двете групи.

Морфи ме погледна и потропа по волана с пръсти.

— Понякога си мисля, че самите ние носим отговорност за Фонтено. Те са ни Божие наказание поради отношението към техния народ. Мисля си същото и за Джо Боунс — и той ни е възмездие от Бога, за да ни напомня какво става, когато насила притиснем част от населението в калта и мизерията.

Джо Боунс е свирепо, зло същество, каза ми още Морфи. Веднъж убил човек бавно, посипвал го от време на време с киселина — цял следобед. Някои хора смятат, че на Джо му липсват част от мозъчните центрове — най-вероятно онези, които контролират и осигуряват рационалните действия на индивида. Братята Фонтено са по-различни. И те са убийци, но подхождат от гледната точка на бизнесмен, който закрива тази или онази си дейност или операция поради нерентабилността й. Не убиват с радост или за удоволствие, а професионално. Според Морфи обаче и Фонтено, и Джо Боунс са си еднакво вредни. Просто по различни пътища демонстрират злото, което носят в себе си.

Довърших питието и хвърлих шишето в кофата за боклук. Морфи не бе човек, който ще ми разказва истории току-така, за черните ми очи. Вероятно имаше цел, която трябва да води към нещо.

— Е, Морфи, защо ми разказваш всичко това?

— Защото онзи пръстов отпечатък, който бе намерен в къщата на леля Мари, се оказа на един от хората на Джо Боунс. Тони Ремар.

Той потегли, а аз се замислих. Известно ли ми бе това име? Тони Ремар? Опитах се да го свържа с някой инцидент, престъпление, извършено в Ню Йорк или тук. Не успях.

— Ти как мислиш — дали той го е извършил? — попита Морфи.

— А ти самият как мислиш?

— А, не — по никакъв начин. Просто няма начин да е той. Отначало си рекох, да, може би. Нали разбираш, старата има сравнително доста земя там, пък и няма да е скъпо да се отводни теренът и да се построи нещо на него.

— Ако някой планира да отвори голям хотел, да построи развлекателен център?

— Е, именно де. Или да разхвърли тухли тук-там, че да накара хората да си помислят, че намеренията са сериозни. Ама тресавището си е тресавище. Дори и да получи разрешение за строителство, кой ще се навие да идва тук вечер при всичките гадове, които се въдят по тези места, а? Гадове, дето самият Господ Бог съжалява, че е създал.