Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Сал Бонано се оженил за Мария Куфаро, жителка на Гретна, място, източно от Ню Орлиънс. Брат й бил един от първите му помощници. Тя му родила дъщеря, която починала от туберкулоза на седемгодишна възраст, и син, който пък бил убит във Виетнам. Самата тя починала на 58 години от рак на гърдата.

Истинската слабост на Сал обаче била жена на име Рошел Хайнс. Рошел била от онези, които наричат „охра“ — с негърска кръв, но почти с бяла кожа, получена от поколения и поколения смесване на черна с бяла и друга кръв. Цветът на лицето й бил като топено масло, както се изрази Морфи, макар че в кръщелното й свидетелство пишело „чернокожа, незаконно родена“. Висока, с дълга черна коса и бадемови очи, пухкави устни, широки и приканващи към целувки, тя имала фигура като на газела. Всеки се заглеждал по нея, носели се слухове, че е бивша проститутка, но дори и такъв да е бил случаят, то Сал Бонано бързо му сложил край, както и на всякакви подобни приказки.

Купил й къща в Гардън Дистрикт и след смъртта на Мария започнал да я води със себе си навсякъде, да я представя за своя съпруга. Това, изглежда, не се оказало много разумно. През петдесетте години Луизиана си бе истински център на расовата дискриминация, а сегрегацията във всяка област на живота — ежедневна реалност. Дори гигант на джаза като Луис Армстронг, роден и отрасъл в града, създал истинската връзка между възникналия на местна основа предимно импровизиран „жаз“ (от френското, „jaser“ ) и носталгичния джаз на биг бендовете от 50-те години, не е имал право да свири с белокожи музиканти, тъй като щатският закон забранявал смесени на расова основа състави да свирят в Ню Орлиънс.

И така, белите можели да си имат чернокожи любовници и да ходят при черни проститутки, но бял мъж, който представял чернокожа за своя съпруга, независимо, че кожата й била съвсем бяла, просто си търсел белята. А когато му родила син, Сал настоял Рошел да приеме името му, водел я на концерти на площада „Джаксън“, гордо бутал количката с бебето по зелената морава там и му говорел на висок глас.

Може би си е мислел, че парите му са достатъчна защита. А може би изобщо не му е пукало. Вземал мерки около Рошел винаги да има охрана, да не излиза сама, за да не може никой да я нападне. Но в края на краищата нападнали не Рошел, а него самия.

Бонано изчезнал една вечер. Била гореща юлска нощ през 1964 година. Детето било вече на пет години. Намерили Сал след три дни завързан на едно дърво на брега на езеро Катаутче, главата му почти отделена от тялото. Нещата изглеждали не съвсем прости — може би някой използвал расовия претекст и връзката му с Рошел Хайнс, за да си присвои бизнеса. Собствеността на клубовете и баровете му преминала под разпореждането на бизнесконсорциум с интереси в Рино и Вегас. Какво си помислихте?

Щом намерили съпруга й, Рошел изчезнала, а с нея и детето. Взела само малко бижута и пари в брой и изфирясала преди някой да се заеме и с нея. Появила се след година и нещо на същото място, в същия район, който по-късно бе наречен Дезире. Там имала доведена сестра с малък имот. Смъртта на Сал почти унищожила Рошел: била вече завършена алкохоличка, а и пристрастена към морфина. Ето тук отрасъл Джо Боунс — сред бъдещите гета и започващи жилищни строежи. Бил съвсем бял на цвят, по-бял и от майка си, но се наложило да се опълчи и срещу бели, и срещу черни. Защото нито една от тези две групи не го приемала като напълно свой. Постепенно в младия човек забушувала дива ярост и той я насочил срещу околния свят. Някъде около 1990 година, десет години след кончината на майка му в мръсно легло в дом в района на Дезире, Джо Боунс вече имал повече барове от баща си преди 30 години. Имал и други връзки — всеки месец от Мексико пристигали натоварени с кокаин самолети. Дрогата потъвала по улиците на Ню Орлиънс, а част от нея пътувала към селищата на север, изток и запад.

— Днес Джо Боунс нарича себе си бял мъж и никой не смее да го отрече в лицето му — продължи разказа си Морфи. — Пък и може ли човек с отрязани и напъхани в устата му топки да отрича нещо, а, Паркър? А Джо няма близки, няма си никой освен себе си. Има ли нещо по-кофти от такъв човек, а, Паркър? Без роднини, без приятели, без раса?

Морфи се засмя. Спряхме на една бензиностанция, той напълни резервоара, плати и се върна в колата с две безалкохолни питиета. Поседяхме, отпивахме от шишетата, гледахме минаващите коли.

— Тук има и една друга местна сила — двама братя на име Фонтено. Дейвид и Лайънъл. Семейството им е от Лафайет, френско, но има смесена кръв, Бог само знае точно каква. Мисля, че още имат роднини и връзки там, но се преместили в Ню Орлиънс през двадесетте години. Фонтено са амбициозни, обичат насилието и според мен са стигнали до становището, че времето на Бонано е може би изтекло. Тези неща се носят из въздуха вече цяла година. Подушвам ги аз. Имам добър нюх. Вероятно му гласят дървеното пардесю. На Джо, де.