Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Той ви е отнел съпругата и детето, нали? — това бе колкото въпрос, толкова и съждение, но аз отговорих от любезност.

— Да, така е. И както казахте, леля Мари смяташе, че е убил и още едно момиче.

Изтри напиращите в ъгълчетата на очите сълзи.

— Да, аз съм го виждал.

Изведнъж настъпи гробовна тишина, сякаш природата затихна: птичките млъкнаха, утихна вятърът в дърветата, далечните вълни в брега се укротиха. И остана само гласът на Раймон Агиляр.

— Видели сте момичето ли?

— Да, нали ви казах. Беше до едно от мочурищата на Хъни Айлънд преди три дни. Вечерта преди да убият мама. И друг път съм го виждал. Съпругът на сестра ми… той там си залага капаните.

Изтърси това и сви рамене. Не вярвах на ушите си. Хъни Айлънд бе природен резерват.

— Вие суеверен човек ли сте, господин Паркър?

— Тръгвам за там — рекох аз. — Значи смятате, че е на Хъни Айлънд?

— Ами, вероятно. Мама казваше, че не знае точно къде е то, само ЗНАЕ, че е там някъде… Не съм сигурен откъде знаеше, господин Паркър. Аз така и не разбирам дарбите й и силата, която имаше. Ама после аз го видях — неясна фигура сред групичка кипарисови дървета, а по лицето му сянка — сякаш някой го е закрил с ръка… и веднага разбрах, че е то.

Наведе глава и с дясната обувка побутна заровено в пръстта камъче. Изтърколи го от дупката с върха на обувката и го отпрати към съседната морава. От малката яма излази множество мънички черни мравки — Раймон бе разкрил гнездото им.

— И други хора са го виждали — рибари, контрабандисти, дето тайно варят алкохол. Има там една колиба с казан… — загледа се в краката си. Мравките полазиха по подметката му. Внимателно повдигна крак и ги изтърси.

— Понякога ей така, като седим на чашка, бира пием, старите хора разказват какво са намирали, чували в блатата. Един от Ню Айбирия веднъж каза, че открил войници — десетина, двайсетина. Южняци били, сигурно са отивали на бой преди стотина години… на бой, пък са ги избили — прехапа устни, после ги облиза. — Аз войници не съм виждал, но онова момиче — на няколко пъти…

Хъни Айлънд се простира на територия от около седемдесет хиляди акра, обясни ми Раймон. Това е второто по големина мочурище в Луизиана — на дължина около 40 мили, на ширина — около осем. Било е част от залятата от река Пърл местност, всъщност нещо като естествена граница между Мисисипи и Луизиана. Обявено е за резерват преди доста години, затова е по-добре запазено, отколкото Флорида Евърглейдс, да речем. Властите не разрешили отводняване или дърводобив, нито пък построяване на язовири и дрениране, и дума да не става за строежи. На някои места дори не може да се мине и с плоскодънна лодка, на други — човешки крак никога не е стъпвал. Половината е държавна собственост, другата половина е дадена на Агенцията за природни резервати. Ако решите да скриете нечий труп, по-подходящо място едва ли ще си намерите.

Раймон ми обясни как да стигна до Хъни Айлънд, начерта ми възгруба карта на разкъсана кутийка „Марлборо“.

— Господин Паркър, зная, че сте добър човек и съжалявате за случилото се, но много ви моля… в бъдеще не идвайте тук. Много ще съм ви задължен…

Говореше кротко и тихо, но силата на думите му бе повече от осезаема.

— И може би е по-добре да не се появявате на погребението. Бъдете така любезен. Моето семейство… знаете, много време ще ни е нужно да преживеем загубата, нали разбирате?

Запали си последната цигара от разкъсаната кутия, кимна за сбогом и си тръгна. На верандата излезе жена със стоманеносива коса. Прегърна го през кръста, той положи огромната си ръка на раменете й и двамата влязоха в къщата. Рамката с мрежата против насекоми тихо се захлопна след тях.

Замислих се за Хъни Айлънд и тайните, които крие под зеленикавите си води. Качих се на колата и потеглих. Къщата на Раймон Агиляр остана зад мен, облаци прах се понесоха над шосето и съвсем я закриха.

Отивах към Ню Орлиънс, не знаех още, че блатата вече са на път да ни разкрият една или повече от тайните си. През следващите двадесет и четири часа Хъни Айлънд щеше да ни поднесе един труп, но не и този на момичето.

На летището пристигнах рано. Разгледах книжарницата, внимавах да не се препъна в купчините наредени по земята евтини романчета.

Прекарах почти час в залата за пристигащи пътници. Накрая Рейчъл Улф се появи на вратата. Носеше тъмносини джинси, леки бели обувки и спортно горнище — поло на червени и бели ивици. Червеникавата й коса бе разпиляна свободно по раменете, грима си бе нанесла доста дискретно — почти не се забелязваше.