Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Е, а през тези така наречени „по-млади години“ не научихте ли и още нещо? — усмихна се Рейчъл.

— Цял куп полезни неща съм научил — отвърна той с апломб. — И все по трудния начин. Най-полезното е: никога не задържай у себе си взетото. Ако не е у теб, никой не може да докаже, че ти си го взел! А? Как ви се струва?

Пък само как съм се изкушавал! Веднъж ми попадна една фигурка — рицар на кон. Френска, седемнайсети век. Инкрустирана със злато, диаманти и рубини. Супер. Ей толкова голяма — показа с длан на около десетина сантиметра над масата. — Най-изящната вещ, която съм виждал.

Очите му грейнаха при спомена. Изглеждаше почти като дете.

Облегна се на стола и добави:

— Но се разделих с нея. Винаги трябва да разкарваш такива неща. Задържиш ли ги, няма начин да не съжаляваш. Рано или късно.

— Значи няма нищо, което заслужава човек да си задържи? — попита го Рейчъл.

Ейнджъл изгледа Луис. Задържа поглед върху него за известно време, после отвърна:

— Има, има някои неща. Но те не са от злато.

— Ах, това е тъй романтично — подхвърлих аз, но чух как Луис за малко щеше да се задави с водата си.

Настъпи тишина. Рейчъл ме погледна. Кафето изстиваше в чашите ни на масата.

— Е, ще питаш ли още нещо? — обърнах се към Рейчъл.

Ейнджъл видимо бе завършил представлението си.

Тя взе тефтерчето и започна да прелиства направените бележки, като леко сбърчи чело. Сетне вдигна очи и посегна към чашата с червено вино. Светлината проблесна през стъклото и хвърли ален оттенък върху врата й над разкопчаните копчета на блузата. Досущ като рана.

— Ти каза, че имаш снимки. Снимки от местопрестъплението?

Кимнах.

— Тогава няма да питам нищо, докато не ги разгледам. Имам една идея, свързана с онова, което ми каза по телефона, но ще си я задържа за мен, докато се запозная със снимките. Пък и ще прегледам някои източници. Я чакай малко, да, искам да питам нещичко.

Извади от чантата си втори тефтер и го разлисти. На едно място се мярна жълта бележка, залепена на една страница.

— „Желаех я… но в това е слабостта на нашия вид“ — прочете тя. — „Грехът ни не е в суетата, а в похотта — жадуваме за човешкия род.“

Обърна се с въпросителен поглед към мен, но аз незабавно бях разпознал думите.

— Това са думи на Пътника, казани ти по телефона — рече тя.

С периферното зрение долових, че и Луис, и Ейнджъл се поместиха нервно в столовете.

— Трябваше да търся доста хора за помощ. Оказа се, че най-ерудираният от тях е един теолог от архиепископството. Източникът е много неясен, така де, поне за хора, които нямат теологично образование.

Замълча, после разтърси коса и попита:

— Знаете ли защо Сатаната е бил прогонен от небето?

— Суета, високомерие — рече Ейнджъл. — Много добре помня какво ни говореше сестра Агнес. Гордост и липса на смирение.

— Естествено — обади се и Луис и кимна на Ейнджъл. — Спомням си, че съм го чел и у Милтън.

— Във всеки случай има още нещо — натърти Рейчъл. — Е, прави сте, поне частично. От Августин [47] Августин, хипонски епископ (354-430), прочут като Отец на Латинската църква, най-големи произведения са „Изповеди“ и „За благостта“. — Бел. прев. нататък основният грях на Сатаната е неговата гордост. Но преди него има и други тези. До четвърти век Книгата на Енох [48] Книга от Стария завет, вид откровение от зората на християнството, изхвърлена от Канона на Светото писание. — Бел. прев. е била считана за част от Библейския канон. Корените й са все още основа за дебати — възможно е да е била написана на староеврейски или на арамейски, или и на двата езика, но в нея не намираме база за някои представи, които днес са основни за Библията. Второто пришествие или както още се нарича — Страшният съд, може би са основани на Алегориите на Енох. Геената огнена, където властва Сатанаил, също се появява за пръв път в Енох.

Интересното е, че в Книгата на Енох има по-различна трактовка на греха на Лукавия.

Тя потърси нещо в тефтера и започна да чете:

— „И настъпи време, когато човеците започнаха да се множат по лицето земно, а им се родиха множество женски чада, и видеха Синовете Божии, че са любави, та взеха си за съпруги всиите, които пожелаха…“

Погледна ни поред в лицата.

— Ето това е от Енох. „Синовете Божии“ са ангелите, които са се отдали на похотта си противно на волята Божия. Водач на съгрешилите ангели е Сатанаил. За назидание той е бил захвърлен в тъмна дупка в пустинята, а съучастниците му — в огнените пламъци — Геената огнена. Същата участ постигнала и тяхната челяд, наречена тук „злите духове на Земята“. Мъченикът Юстин, наречен още Справедливият, е вярвал, че за всички злини по човеците, включително и за убийството, вина носят децата от порочния съюз между падналите ангели и обикновените човешки жени.