Джон Коннолли - Шепнещите

Бях свидетел, когато счупиха ключалката на сандъка и видях лицето на Кари Сандърс. Каквото и да беше направила, не заслужаваше да умре по този начин.

Скоро след като тялото беше открито, дадох своите показания пред полицията в присъствието на двама агенти от Бюрото по имиграцията и митническия контрол. Зад тях седеше дребен мъж с брада и тъмна кожа, който се представи като доктор Ал-Даини, доскоро служител в Иракския национален музей в Багдад. Агентите бяха членове на Обединената междуведомствена координационна група, общ кюп, събрал ФБР, ЦРУ, Министерството на финансите, Бюрото по имиграцията и митническия контрол и всеки друг, който можеше да мине за подходящ, имаше интереси в Ирак и искаше да научи как терористите финансират своите операции. Вниманието им бе привлечено към ограбването на Иракския национален музей заради опасенията, че откраднатите предмети се продават тайно на черния пазар, за да се наберат средства за съпротивата. Мъжът, който ме бе разпитвал в „Мун“, бе лъгал и мен, и себе си: от онова, което вършеха те, също загиваха хора, но не тук, а в Багдад, във Фалуджа и навсякъде другаде в Ирак, където се стреляше по американски войници. Разказах всичко на агентите и на д-р Ал-Даини, като скрих само една подробност. Не им казах за Колекционера. Д-р Ал-Даини като че ли се олюля леко, когато ги информирах, че кутията е загубена, ала не каза нищо.

Когато свършихме, седнах в колата и потеглих на юг.

Ирод седеше в кабинета си, заобиколен от своите книги и своите инструменти. Нямаше никакви огледала, никакви отразяващи повърхности. Пренесъл бе дори компютъра си в друга стая, така че нямаше вероятност да се види отразено лице. Капитана отвличаше вниманието му, неговото желание да види кутията отворена бе така неудържимо, че Ирод се бе видял принуден да го прогони от помещението, където се намираше тя, като покрие всяка отразяваща повърхност. Трябваше му спокойствие, за да работи; опитът да стори това в присъствието на Капитана би го докарал до лудост. Разгадаването на механизмите на ключалките щеше да отнеме време, може би дни. Те трябваше да бъдат отваряни в определена последователност, защото вътре имаше клетки, затворени в други клетки. Това бе кутия загадка с необикновена конструкция: каквито и реликви да бяха скрити в последната клетка, те бяха завързани с жичка и жичката бе прокарана последователно през всички ключалки. Ако ключалките просто бъдеха счупени със сила, това би означавало крехките, както се предполагаше, реликви да се начупят, а фактът, че някой бе положил такива усилия да предпази реликвите, говореше, че е важно те да останат непокътнати.

Кутията бе сложена на бяло платно. Тя вече не вибрираше и всички гласове вътре бяха замлъкнали, сякаш внимаваха да не отвличат вниманието на човека, който можеше да ги освободи. Ирод не се боеше от тях. Капитана му бе казал какво има в кутията и какво е предназначението на връзките, които ги стягат като в окови. Това бяха зверове, но оковани зверове. Щом отвореха кутията, те щяха да излязат от нея, но все още щяха да бъдат вързани. Преди да бъдат освободени, трябваше да разберат, че са креатури на Капитана.

Ирод се готвеше да откърти първия паяк и да открие механизма на ключалката, когато алармената инсталация в къщата се включи, стряскайки го със своята внезапност. Той не спря дори за да прецени ситуацията, блокира ключалките на обезопасената стая и се заключи вътре. После вдигна телефона, натисна червения бутон и моментално бе свързан с охранителната компания, която трябваше да изясни причините за включването на алармената инсталация. Потвърди, че е възможно да има влизане с взлом, и ги уведоми, че се е заключил в обезопасената стая. Отвори вратата на килер, стената на който беше покрита с монитори, всеки от които показваше различна част от къщата, отвътре и отвън, както и цялото имение. Стори му се, че зърна отражението на Капитана върху екраните, и усети острото любопитство, с което се опитваше да зърне кутията, но се направи, че не го забелязва. За момента имаше по-неотложни грижи. Не виждаше никакви признаци за нахлуване отвън и вратите към имението оставаха затворени. Напълно възможно бе да е фалшива тревога, но Ирод не беше склонен да подлага на рискове личната си безопасност или безопасността на своята колекция, особено след като към нея бе добавено такова ценно и рядко попълнение.

След четири минути пред портите спря черен ван без всякакви надписи. Цифровият защитен код, променян всяка седмица като един вид допълнителен охранител, бе набран от пазача на портите и Ирод съответно го потвърди. Портите се отвориха и се затвориха веднага щом ванът влезе в имението. Тон спря пред къщата и от него излязоха четирима въоръжени мъже, двама от които веднага тръгнаха да огледат сградата отстрани и отзад, един насочи оръжието си към градината, докато последният доближи вратата и включи главния интерком.