Джон Коннолли - Шепнещите

И тогава Ирод разбра, че това беше краят му.

Колекционера се завъртя рязко и едновременно с това се хвърли към мен и ме събори на пода, но аз все пак бях изкушен да погледна. Видях черен гръб, извит като дъга, кожата нагъната и разкъсана под напора на остри гръбначни кости. Видях глава, която бе твърде голяма за крепящото я тяло, вратът потънал в гънки плът, върхът на черепа — невероятна плетеница от усукани жълти кости, напомнящи корени на вековно дърво с обелена кора. Видях да проблясват жълти очи. Видях черни нокти. Видях остри зъби. Едната глава се превърна в две, после в три. Две се нахвърлиха върху Ирод, но една се обърна към мен…

Тогава Колекционера ме натисна надолу и залепи лицето ми на пода.

— Не гледай — каза. — Затвори очи. Затвори очи и се моли.

От Ирод не се чуваше нито звук. Това ме порази най-силно. Мълчеше, докато те се разправяха с него, и въпреки че бях изкушен да погледна отново, не погледнах дори когато хватката на Колекционера се разхлаби и почувствах, че той се изправя. Чу се поредица от механични щракания и Колекционера каза:

— Готово.

Едва тогава отворих очи.

Ирод се бе свлякъл на стола, главата отметната назад, очите и устата отворени. Беше мъртъв, но изглеждаше непокътнат, с изключение на тънката вадичка кръв, която се стичаше от лявото му ухо, и обстоятелството, че дори капилярите в очите му се бяха пръснали и бяха оцветили роговиците в червено. Кутията на бюрото бе отново затворена и шепотът се завръщаше, изпълнен с гняв, жужеше като разтърсен от външна сила пчелен кошер.

Колекционера взе цигарата си от страничната облегалка на фотьойла. От върха й висеше дълго стълбче пепел, като сграда, която се готви да рухне. Той я изтръска в отворената уста на Ирод, после я поднесе към собствените си устни и дръпна дълбоко.

— Ако решиш да дразниш кучетата, винаги проверявай колко е дълга веригата — каза той. Взе кутията и я пъхна под мишницата си.

— Взимаш ли я? — попитах аз.

— Временно. Не е моя, за да я задържа.

Отиде до един от рафтовете и свади малка статуетка на женски дявол от слонова кост. Изглеждаше ми ориенталска, но не съм специалист.

— Сувенир — каза той. — Ще го добавя към моята колекция. Сега трябва да изпълня още една задача. Позволи ми да те представя на някого…

Стояхме пред огледалото с красива рамка пред кабинета на Ирод. В началото в него се виждаха само моето отражение и отражението на Колекционера, но след малко към нас се присъедини трети. Първо изглеждаше като неясно петно, тъмносива празнота там, където трябваше да има очи и уста, но впоследствие придоби разпознаваеми черти.

Това бе лицето на Сюзън, покойната ми съпруга, но с дупки, прогорени в кожата, където някога бяха очите. После лицето отново се размаза като разклатена дрънкалка и се превърна в Дженифър, убитата ми дъщеря, но също без очи, устата й пълна с хапещи насекоми. След това още лица, врагове от миналото, които се сменяха все по-бързо и по-бързо: Пътника, онзи, който бе разделил Сюзън и Дженифър; убиецът на жени Калеб Кайл; Пъд, лицето му покрито със стари паяжини; и Брайтуел, демонът Брайтуел, гушата му издута като огромна кървава утроба.

Защото той бе във всички тях и всички те бяха родени от него.

Накрая остана само фигурата на мъж в началото на четирийсетте, малко над средния ръст. В тъмната му коса се прокрадваха сиви нишки и очите му бяха тревожни и тъжни. До него стоеше неговият близнак, а до близнака беше Колекционера. Тогава Колекционера се дръпна встрани, двете отражения се сляха в едно и аз останах да се взирам сам в себе си.

— Какво изпитваш? — попита Колекционера.

— Гняв. И страх. То се боеше. — Отговорът дойде, преди дори да ми бе минала тази мисъл. — Боеше се от теб.

— Не — каза Колекционера. — Не от мен…

Прочетох на лицето му съчувствие, но имаше и нещо друго.

За пръв път почувствах страха на Колекционера от мен.

Иска ми се да живеех в къщата си само с една

трета от всички

тези богатства, и да бяха живи мъжете, които

умряха в онези дни в

обширните земи на Троя…

Складът в Куинс бе известен като Крепостта, хранилище за предмети на изкуството, охранявано от американските власти. През вратите на Крепостта вече бяха минавали много експонати от Иракския национален музей. Там бе закарана безглавата каменна статуя на шумерския цар Ентемена от Лагаш, след като беше открита отново, и пак там бяха доставени за проверка на автентичността шестстотин шейсет и деветте предмета, заловени от американските митничари на летището в Нюарк през 2003 г. Сега в мрачните предели на Крепостта д-р Ал-Даини започваше да каталогизира намереното по време на акциите в Мейн и Квебек, въпреки че скърбеше за онова, което бе издирвал най-трескаво и което беше загубил отново.