Джон Коннолли - Шепнещите

— Дюрер — каза той.

Както цифровият код, и тази дума, идентифицираща екипа охранители, се променяше всяка седмица.

— Дюрер — повтори Ирод.

Активира дистанционно ключалката на входната врата, отвори и даде достъп на охранителите до къщата. Един от тях, онзи, който бе казал кодовата дума, влезе веднага. Мъжът, който бе наблюдавал градината, тръгна към вратата, но остана отвън, докато основният претърсващ екип не се върна при него и не докладва, че всичко е наред. Едва тогава влезе в къщата, оставяйки ги отвън. Ирод опита да проследи придвижването им от екран на екран, докато изключваха централната алармена инсталация и проверяваха записващия уред за автоматично регистриране и после продължиха да обикалят из къщата. Десет минути след като претърсването беше започнало, интеркомът в кабинета му избръмча.

— В безопасност сте, сър. Изглежда, е било нещо в зона две: прозорецът на трапезарията. Но няма следи от опити за проникване. Може да е някакъв дефект. Ако желаете, сутринта ще изпратим техник.

— Благодаря ви — каза Ирод. — Можете да си тръгвате.

Проследи как екипът от четири души напуска имението. Когато портите се затвориха след тях, разблокира ключалките на вратата и затвори килера, за да не вижда екраните и Капитана. Въпреки че стаята бе добре проветрена и че Ирод често работеше на затворена врата, не обичаше да я държи заключена. Мисълта за затвор или каквото и да било друго принудително ограничаване на свободата го ужасяваше. Струваше му се, че тъкмо заради това бе изпитал такова удоволствие да го причини на онази жена, Сандърс. Беше един вид пренасочване на страховете, но също така и наказание. Предложил бе сделка и на нея, и на Тобаяс: животът им срещу местонахождението на съкровището, ала те бяха проявили алчност и бяха започнали пазарлък, за какъвто той нямаше нито време, нито желание. Втората сделка бе предложена единствено на Тобаяс: той можеше да избира дали да умре бързо или пък бавно, но при всяко положение трябваше да умре. В началото на Тобаяс му беше трудно да го повярва, но накрая Ирод успя да го убеди.

Когато отвори вратата на кабинета, Ирод още бе леко загрижен какво може да е предизвикало включването на алармата. Вниманието му бе съсредоточено върху съседната стая, така че още щом се показа, гласът на Капитана отекна в ушите му като сирена, несвързан изблик на гняв, предупреждение, страх. Преди да успее да реагира, пред него застанаха двама мъже, и двамата въоръжени. Единият миришеше толкова силно на никотин, че присъствието му в стаята сякаш веднага бе замърсило въздуха. Той събори Ирод на пода и опря в гърлото му бръснач.

Ирод прикова поглед в лицето на Колекционера. Зад него бе детективът Паркър. Никой от двамата не проговори, но главата му бе изпълнена с шум.

Писъкът на Капитана.

Държах Ирод на прицел, докато очите му се местеха от Колекционера към мен и обратно, сякаш не можеше да реши кой от двама ни представлява по-голяма опасност. Колекционера бе хвърлил пистолета му настрани и той не можеше да го стигне. Междувременно Колекционера се бе заел да изследва лавиците, вземаше разни неща, разглеждаше ги с възхищение и после ги връщаше по местата им.

— Притежаваш внушително количество ценности — каза той. — Книги, ръкописи, артефакти. От известно време следя развитието ти, но дори аз нямах представа, че си така усърден и имаш толкова изискан вкус.

— Аз съм колекционер като теб — отвърна Ирод.

— Не, не като мен. Моята колекция е много различна.

— Как ме намери?

— Техника. Докато беше в лома на госпожица Емъри, колата ти бе снабдена с проследяващо устройство. Мисля, че то може да е стъкмено от покойния Джоуел Тобаяс, което при дадените обстоятелства си е чиста ирония на съдбата.

— Бил си пред къщата през цялото време?

— Да.

— Можеше да ме хванеш тогава.

— Господин Паркър държеше много да се погрижи за безопасността на госпожица Емъри, а пък аз исках да видя колекцията ти.

— А как влезе?

— Сръчни ръце. Трудно е да се следят на различни екрани толкова много хора, които се движат из къщата ти, особено след като алармената система бъде изключена.

— Ти си задействал алармата.

— Да. Може да седнеш, но дръж ръцете си на бюрото. Ако престанат да се виждат, господин Паркър ще те застреля.

Ирод стори каквото му бе наредено, дланите му легнаха на бюрото от двете страни на кутията.

— Опитваш се да я отвориш — каза Колекционера.

— Да.