Джон Коннолли - Шепнещите

— Защо?

— Защото съм любопитен да видя какво има вътре.

— Толкова труд само от празно любопитство?

— Не е празно любопитство. Никога не е било празно любопитство.

— Значи е само въпрос на личен интерес?

Ирод се замисли над този въпрос.

— Мисля, че вече знаеш отговора.

Колекционера придърпа един фотьойл и се настани на него, ръцете му стиснати в скута, пръстите сплетени, палците кръстосани, като че ли се готвеше да се моли.

— Поне знаеш ли кой е онзи, на когото служиш? — попита.

— А ти?

— Аз оправям сметки. Събирам дългове — отвърна Колекционера и едното ъгълче на устата му се изви нагоре в усмивка.

— Но за кого?

— Няма да назовавам името му тук, в присъствието на това… нещо.

Пръстите му се разделиха, когато посочи кутията. Той извади от джоба си бронзова табакера и пакетче картонени кибритени клечки.

— Нещо против да запаля?

— Да.

— Колко жалко. Май ще се наложи да злоупотребя още повече с гостоприемството ти. — Пъхна цигара между устните си и драсна клечката. Сив дим с противна миризма се изви към тавана. Лицето на Ирод се сгърчи от отвращение.

— Правят ми ги по специална поръчка — каза Колекционера. — Преди пушех известните марки, но техният монопол на пазара ми се струваше неоправдан. Ако ще се тровя, предпочитам да го правя с класа.

— Колко възхитително — каза Ирод. — Ще възразиш ли, ако попитам къде смяташ да тръскаш пепелта?

— О, тези горят бавно. Докато това се превърне в проблем, ти ще си вече мъртъв.

Атмосферата в стаята се промени. Като че ли част от кислорода беше изсмукана от въздуха и аз започнах да чувам в главата си пронизителен вой.

— От твоята ръка или от ръката на приятеля ти? — тихо попита Ирод.

— Няма да е никой от двама ни.

Ирод изглеждаше озадачен, но преди да продължи този разговор, Колекционера попита:

— Под какво име се подвизава онзи, на когото служиш?

Ирод се размърда леко на мястото си.

— Аз го познавах като Капитана — отвърна, — но той има много имена.

— Не се съмнявам. Капитана. Онзи, който чака зад стъклото. Господин Гудкайнд. Едва ли има значение, нали? Той е толкова стар, че няма собствено име. Всичките са измислени от други.

Дясната ръка на Колекционера се раздвижи леко, обхващайки стаята, пръстите му оставяха димни следи.

— Тук няма огледала. Няма отразяващи повърхности. Човек може да си помисли, че присъствието му ти омръзва. Трябва да е уморително, признавам. Целият този гняв, тази неудовлетвореност. Почти невъзможно е да работиш, докато те са в главата ти. Наведе се напред и потупа кутията. — А сега иска това да бъде отворено, да прибави още малко хаос в един и без това неспокоен свят. Е, няма смисъл да го разочароваш, нали?

Колекционера се изправи. Сложи внимателно цигарата върху страничната облегалка на фотьойла, после се наведе над бюрото и започна да движи пръсти по ключалките, при което върховете им ловко опипваха краката на паяците, извитите тела, зеещите уста. Докато вършеше това, не гледаше към кутията. Очите му не се откъсваха нито за миг от Ирод.

— Какво правиш? — възкликна Ирод. — Това са сложни механизми. Трябва да бъдат разучени. Трябва да се установи редът им…

Но още докато говореше, нещо във вътрешността на кутията започна да щрака и да бръмчи. Пръстите на Колекционера продължаваха да се движат и докато го правеше, други звуци заглушиха механичните шумове. Беше шепот, който сякаш изпълваше цялата стая, извисяваше се в ужасяваща радост, гласове, които като че ли се катереха един върху друг като насекоми в гнездо. Един от капаците се отвори, после друг, после още един. Върху един от шкафовете за книги се появи сянка, прегърбена и рогата, и към нея набързо се присъединиха още две — прелюдия към онова, което се готвеше да излезе отвътре.

— Спри! — казах аз. — Не можеш да направиш това. — Минах надясно, така че да ме вижда, и преместих дулото на пистолета от Ирод към него. — Не отваряй тази кутия.

Той вдигна ръце не в знак, че се предава, а в тържествуващ жест на факир, изпълнил особено изкусен фокус, и каза:

— Твърде късно.

И последният капак се отвори.

За миг всичко в стаята притихна. Сенките по стената престанаха да се движат и онова нещо, прекарало толкова дълго време в нематериално състояние, започна да придобива реална форма. Колекционера остана прав, с вдигнати нагоре ръце — диригент, очакващ палката да бъде сложена между пръстите му, за да започне симфонията. Ирод бе вперил поглед в кутията и лицето му бе осветено от студено бяло сияние като от отразен от снега слънчев лъч. Изражението му се менеше, преминаваше от страх в удивление.