Джон Коннолли - Шепнещите

Заведе Ирод там, където бяха съкровищата, ала той не прояви интерес към извадените печати, нито към красивата мраморна глава. Имаше очи само за кутията. Остави лъча известно време да играе по нея, като пуфтеше тихо при вида на някои от повредите, които беше получила, малките вдлъбнатини и драскотини, които разваляха украсата отстрани, после посочи платнена торба, оставена до рафта.

— Вдигни я и я сложи в онази торба — каза й той. — И бъди внимателна.

Не й се щеше да я докосва отново, но нямаше търпение всичко това да свърши. Ако държеше на думата си, той щеше да я остави жива, щеше да вземе кутията и да си иде. Въпреки страха си от него вярваше, че той не иска да я убие. Ако бе искал да го направи, щеше да е вече мъртва. Попита:

— Какво е това? Какво има вътре?

Ирод отговори на въпроса с въпрос:

— Какво видя, когато беше тук, долу?

— Видях фигури. Бяха деформирани. Като хора, само че… не бяха хора.

— Не, не са хора — каза Ирод. — Чувала ли си за кутията на Пандора?

Тя кимна.

— В нея е било затворено злото. След отварянето й всичкото зло се е пръснало по света.

— Много добре — похвали я Ирод, — само че е било гърне, голяма делва, а не кутия. Понятието „кутията на Пандора“ идва от погрешен превод на латински.

Сега, когато бе получил онова, което бе търсил толкова време, Ирод се радваше, че тук с него има друго човешко същество. Искаше да обясни. Искаше още някой да разбере значимостта на случващото се.

— Това — продължи той — е истинска кутия на Пандора, златен затвор. Седемте клетки една в друга, всяка със седем ключалки, символизират портите към долния свят. — Посочи подобните на паяци стеги. — Ключалките са оформени като паяци, защото паяк е предпазил пророк Мохамед от убийци, като е изплел мрежа пред входа на пещерата, в която се криел заедно с Абу Бакр. Човекът, който е изработил кутията, се е надявал паякът да предпази и тях. Колкото до това какво има в кутията, ами, нека ги наречем древни духове, почти толкова стари, колкото и самият Капитан. Почти.

— Те са лоши. — Карън потръпна. — Усетих това.

— О, лоши са, да — отвърна Ирод. — Наистина са много лоши.

— Но какво ще правиш с тази кутия?

— Ще я отворя и ще ги освободя — отвърна й Ирод, сякаш говореше на дете.

Карън го погледна стъписано.

— Защо би направил подобно нещо?

— Защото Капитана иска това, а Капитана получава онова, което иска. Сега вземи кутията и я сложи в торбата.

Тя поклати глава. Ирод извади пистолета и го опря в устата й.

— Мога да те убия или можем и двамата да останем живи. Изборът е твой.

Карън неохотно вдигна кутията. Отново почувства как тя вибрира в ръцете й. Отвътре се чу почукване, сякаш там бе затворено влечуго, което драска напразно по капака. Това едва не я накара да я изпусне. Ирод изсъска ядосано, ала не каза нищо. Тя внимателно сложи кутията в платнената торба и затвори ципа. Опита се да му я подаде, но той поклати глава.

— Ще те оставя ти да я носиш. Хайде, почти свършихме. Карън тръгна пред него нагоре по стълбите. Този път Ирод вървеше плътно зад нея, сложил леко ръка на рамото й и опрял пистолета в гърба й. Когато стигна в дневната, Карън спря.

— Продължавай… — започна Ирод, преди да бе видял онова, което виждаше тя. В стаята имаше трима мъже, до един въоръжени и в момента всичките пистолети сочеха към главата му.

— Пусни я — казах аз.

Ако бе изненадан да види, че го чакаме, Ирод го криеше добре. Той дръпна Карън Емъри близо до себе си, използвайки тялото й като щит, и притисна пистолета отстрани във врата й, насочвайки го нагоре към мозъка. Виждахме само дясната страна на главата му и дори Луис не би рискувал да стреля в него. От ужасната рана на горната му устна течеше кръв и цапаше устните и брадата му.

— Добре ли си, Карън? — попитах.

Тя се опита да кимне, но така се боеше от пистолета, че движението не бе много повече от потрепване. Очите на Ирод блестяха. Той не обръщаше никакво внимание на Ейнджъл и на Луис. Погледът му бе вперен в мен.

— Познавам те — каза той. — Видях те пред бара.

— Трябваше да се представиш. Щяхме да си спестим много време и енергия.

— О, не мисля. Това не би се харесало на Капитана.

— Кой е Капитана? — Но си спомних втория силует, който ми се стори, че зърнах в колата, призрак с лице на клоун.

— Капитана много се заинтересува от теб, а никак не е лесно да събудиш любопитството му. В края на краищата той е видял толкова много, че нещата, които могат да го изтръгнат от апатията, наистина са голяма рядкост.