Джон Коннолли - Шепнещите

Ирод се изправи, като продължаваше да стиска рамото й, така че тя бе принудена също да се изправи.

— Сега имам някои лоши новини за теб, но ти ще ги приемеш като войник: твоят приятел Джоуел Тобаяс няма скоро да стопли отново леглото ти. Ние с него опитахме да проведем един разговор, но той не бе много словоохотлив и бях принуден да упражня известен натиск над него.

Сложи лявата си ръка на бузата й и я пощипна леко. Докосването на кожата му бе ледено и тя издаде тихо животинско скимтене.

— Мисля, че знаеш за какво говоря. Честно казано, за него бе избавление, когато дойде краят.

Краката й се подкосиха. Щеше да падне, ако Ирод не я държеше. Опита да го отблъсне от себе си, но той бе по-силен от нея. Разплака се, а той внезапно я сграбчи пак за косата и дръпна главата й толкова силно назад, че вратът й изпука.

— Недей — каза Ирод. — Няма време за скръб. Аз съм зает човек и трябва да бързам. Имаме да свършим някои неща и после можеш да го оплакваш колкото искаш.

Заведе я до вратата на мазето. Протегна дясната си ръка и я опря в дървото.

— Знаеш ли какво има там, долу?

Карън поклати глава. Още плачеше, но скръбта й бе притъпена подобно на болка, която се мъчи да се пребори с възпиращото въздействие на упойката.

— Пак лъжеш — каза Ирод, — но в известен смисъл казваш и истината, защото не вярвам да знаеш какво всъщност е онова долу. Но двамата с теб ще разберем това заедно. Къде е ключът?

Тя бавно бръкна в джоба на халата, подаде му ключа и каза:

— Не искам да се връщам в мазето. — Помисли си, че говори като малко момиче, което хленчи и се опитва да измоли нещо, като угодничи.

— Е, госпожичке, няма как да те оставя тук съвсем сама, нали? — отвърна той. Говореше разумно, дори учтиво, но това бе същият човек, който преди малко я бе нарекъл уличница; който бе оставил следи по кожата й, където пръстите му се бяха впили в рамото; който бе разкъсал ухото й; който бе убил Джоуел и отново я беше оставил сама. — Но няма защо да се тревожиш, след като вече имаш мен да те пазя. — Върна й ключа. — Сега върви да отключиш. Аз ще съм зад теб.

Показа й пистолета си, за да я окуражи допълнително, тя стори каквото й бе наредено, а ръката й трепереше съвсем леко, докато пъхаше ключа в ключалката. Когато отвори вратата и мракът отвъд зейна пред тях, той отстъпи назад.

— Къде е лампата? — попита.

— Не работи — каза тя. — Повреди се, докато бях долу. — Едва не добави: „Те я повредиха. Искаха да се спъна и да падна, за да остана долу при тях.“

Ирод се огледа и видя фенера на пода. Наведе се да го вземе, а тя го ритна силно отстрани по главата, събаряйки го на колене. Хукна към външната врата, но още опипваше за резето, когато той се нахвърли върху й. Изпищя и той покри устата й с ръка, дръпна я назад и после я хвърли на пода. Тя падна по гръб и преди да успее да се изправи, той вече бе на колене върху гръдния й кош. Ръката му бръкна в устата и сграбчи езика й толкова силно, сякаш се готвеше да го изтръгне. Тя не можеше да говори, но очите й го умоляваха да не го прави.

— Последно предупреждение — каза той. Раната на устата му се беше разкъсала и започваше да кърви. — Аз не причинявам болка безпричинно и нямам желание да те наранявам повече, отколкото вече те нараних, но ако ме принудиш, ще го сторя. Ядосай ме още веднъж и ще нахраня плъховете с езика ти, а после ще те оставя да се давиш в собствената си кръв. Разбра ли?

Карън кимна едва забележимо, боеше се движението да не е твърде силно и езикът й да се откъсне. Ирод разхлаби хватката и тя усети вкуса му в устата си, лют и химически. Изправи се на крака, а той запали фенера и й направи знак да върви пред него.

— Първо ти — каза. — Дръж ръцете настрани от тялото. Не докосвай нищо освен перилото. Ако направиш дори едно рязко движение, докато сме долу, ще си изпатиш.

Тя тръгна неохотно напред. Лъчът на фенера осветяваше стълбата. Ирод я остави да мине три стъпала, след това я последва. Когато стигна до средата на стълбата, Карън спря и погледна наляво, където тъмнината беше най-гъста и златната кутия лежеше на своя рафт.

— Защо спря? — попита Ирод.

— Пак е там — каза тя.

— Кое?

— Златната кутия. Това търсиш, нали, златната кутия?

— Ще ми покажеш точно къде е.

— Долу има разни неща. Аз ги видях.

— Казах ти, че си в опасност. Продължавай да вървиш.

Карън продължи да слиза по стъпалата, докато не стъпи на пода. Ирод се присъедини към нея, лъчът на фенера в ръката му претърсваше ъглите. Скачаха сенки, но причината беше в движещия се лъч и тя почти бе готова да повярва, че предишните силуети са били плод на въображението й, стига шепотът да не се бе подновил. Този път той беше различен, озадачен, но изпълнен с очакване.