Джон Коннолли - Шепнещите

— Той се будалка с теб — каза Луис.

— Така ли? — каза Ирод и наостри уши, сякаш слушаше глас, достигаш единствено до неговия слух. — Dominus meus bonus et benignitas est . Това извиква ли някакви спомени, господин Паркър?

Пистолетът в ръката ми трепна. Чувал бях тази фраза. Тя можеше да се разбере по няколко начина: като кодиран поздрав; като мрачна шега, декларираща вяра в едно същество, което бе далеч от милостта; и като вид наименование. „Моят Господ е добър и милостив.“ Добър и милостив. Гудкайнд, или господин Гудкайнд. Така го наричаха неговите последователи или поне някои от тях, но ето че сега Ирод намекваше, че Гудкайнд и онова, което наричаше Капитана, са едно и също нещо.

— Няма значение — казах аз. — Не се интересувам от истории за призраци.

— Поредната история за призраци — отвърна Ирод. — Кутията затвор. Имам намерение да си изляза с нея и вие ще ме оставите да го сторя.

— Не мисля — обади се Ейнджъл, който се бе облегнал едва ли не отпуснато на рамката на вратата. — Може да не си забелязал, но към теб са насочени три пистолета.

— А пък аз съм насочил един към главата на госпожица Емъри — отвърна Ирод.

— Убиеш ли я, ние ще убием теб — каза Ейнджъл. — И тогава няма да можеш да си играеш със своята кутия.

— Въобразяваш си, че сте обмислили всичките си ходове, господин Паркър, ти и приятелите ти. Неприятно ми е да те извадя от това заблуждение. Госпожице Емъри, бръкни много бавно в левия външен джоб на палтото ми и извади онова, което ще намериш там. Направи го внимателно, хайде, или няма да разбереш какъв ще е краят на тази история. — Карън започна да рови в джоба му, после хвърли нещо на пода между нас. Беше дамска чантичка.

— Хайде — каза Ирод. — Хвърли един поглед вътре.

Чантичката бе паднала до левия крак на Луис. Той я ритна към мен, без да откъсва очи от Ирод. Вътре имаше козметика, някакви хапчета и портмоне. Портмонето съдържаше шофьорската книжка на Кари Сандърс.

— Погребах я — каза Ирод. — О, не много дълбоко. Сандъкът е железен, военно производство предполагам, намерих го в нейното мазе, но не исках да се смачка под тежестта на пръстта. Има и въздух, направих жест да пробия дупка и й оставя тръбичка за дишане. Но едва ли е приятно да бъдеш затворен в тъмното и да не се знае какво може да стане, ако тръбичката се запуши? Едно паднало листо ще е достатъчно или бучка пръст, изхвръкнала под краката на преминаващо животно. Вече трябва да е на ръба на паниката, а ако изпадне в паника, е… Ръцете й са вързани, ако изпусне тръбичката от устните си, навярно ще има само петнайсет минути, за да излезе — най-много петнайсет.

— Защо тя? — попитах.

— Струва ми се, че знаеш защо, а ако не знаеш, тогава не си толкова умен, колкото съм очаквал. Много ми е приятно да стоя тук и да те информирам за всички подробности, но е достатъчно да кажа, че по-рано тази вечер господин Тобаяс и приятелите му бяха заети да убиват мексиканци и когато свършиха с тях, отидоха в къщата на госпожица Сандърс, за да се прегрупират. Научих доста от господин Тобаяс, преди да издъхне: за някой си Джими Джуъл и как е умрял, за мъж на име Фостър Джандро. Изглежда, че когато реши, госпожица Сандърс може да се превръща в истинска съблазнителна. Предполагам, че заслужава да бъде наречена мозъкът на операцията. Тя е убила всички: Родам, Джуъл, Джандро. Ако ми позволиш да си ида, може би ще успееш да я разпиташ лично. Колкото повече го увърташ, толкова по-малки стават шансовете й да оживее. Всичко е търговия. Всичко е договаряне. Аз съм почтен човек и спазвам обещанията си. В замяна на кутията ти обещавам живота на госпожица Емъри и мястото, където се намира импровизираният ковчег на госпожица Сандърс. И двамата знаем, че няма да оставиш госпожица Емъри да умре. Не си от хората, на които ще им е лесно да живеят със съзнанието, че са допуснали това да се случи.

Погледнах отново шофьорската книжка и ужасеното лице на Карън Емъри.

— Как да сме сигурни, че ще спазиш своята част от споразумението? — попитах.

— Защото винаги спазвам споразуменията си.

Почаках да минат няколко секунди, преди да кимна в знак на съгласие.

— Не го мислиш сериозно? — каза Ейнджъл. — Ще приемеш ли тази сделка?

— Какъв избор имаме? — отвърнах аз. — Свалете пистолетите. Оставете го да си върви.

Ейнджъл и Луис се поколебаха за миг, после Луис свали пистолета и Ейнджъл стори същото.

— Имаш ли мобилен телефон? — попита Ирод.

— Да.

— Дай ми номера.

Дадох му го, после попитах: