Джон Коннолли - Шепнещите

Те го правят. Обичат мрака.

Сега се обърна, запрепъва се по последните стъпала и когато стигна вратата и я затръшна след себе си, за последен път ги зърна да се издигат към нея: форми без съдържание, лоши сънища, пращани от стари кости. Превъртя ключа, извади го от ключалката и докато правеше това, се препъна и падна болезнено на опашната си кост. Гледаше дръжката на вратата, очаквайки тя да се раздвижи както в онези стари филми на ужасите, но тя не помръдваше. Чуваше само звука от собственото си дишане, биенето на сърцето си и шумоленето на халата, докато влачеше крака по пода. Спря да почине, подпряна на един фотьойл, и в този момент звънецът на входната врата зазвъня. Това я стресна толкова, че изпищя. Видя мъжка фигура да се откроява в светлината на уличните лампи. Погледна часовника на стената. Беше три часът. Къде бяха отишли всичките тези часове? Като разтриваше основата на гръбнака си, където се беше ударила, отиде до вратата и дръпна пердето да види кой е.

На стълбите стоеше мъж на възраст между петдесет и шейсет години. Носеше черна шапка, която свали учтиво, откривайки плешив конус, замъглен от кичури прошарена коса. Тя отвори вратата, зарадвана от присъствието на друго човешко същество, но все пак не вдигна предпазната верига.

— Здравейте — каза мъжът. — Търсим Карън Емъри.

Все още не се бе обърнал към нея, така че тя виждаше само едната половина на лицето му.

— Няма я — каза тя, думите излязоха от устата й, преди да разбере, че ги е изрекла. — Не знам кога ще се върне. Късно е, така че вероятно ще си дойде едва утре сутринта.

Не знаеше защо лъже и съзнаваше колко неубедително звучат лъжите, които произнася. Мъжът нямаше заплашителен вид, но шокът от преживяното в мазето бе задействал инстинкта й за самосъхранение, а от този човек я полазваха тръпки. Сгрешила бе, като отвори вратата, и сега бе жизненоважно да я затвори отново възможно най-бързо. Искаше й се да изпиши: хваната бе като в капан между този мъж и съществата в мазето. Внушаваше на Джоуел да се върне, макар да разбираше, че всичко това е по негова вина, че този човек е тук заради него и онова, което бе складирано в мазето. Защо иначе подобен субект ще стои пред вратата им в три часа сутринта. Джоуел щеше да знае как да постъпи. Готова бе да се сблъска с гнева му, само да можеше да се върне и да й помогне.

— Можем да почакаме — каза мъжът.

— Съжалявам. Не е възможно. Впрочем имам компания. — Лъжите се трупаха една върху друга и звучаха неубедително дори в собствените й уши. После се замисли за онова, което мъжът пред вратата бе казал току-що. „Търсим Карън Емъри. Можем да почакаме.“

— Не — каза мъжът. — Изобщо не вярваме, че имаш компания. Мислим, че си сама.

Тя се огледа, за да види дали отвън има още някого, но там беше само този странен зловещ човек с шапка в ръката. А беше оставила пистолета в мазето.

— Вървете си — каза тя. — Вървете си или ще извикам полицията.

Сега той се обърна към нея и Карън видя каква развалина е, колко е обезобразен, и почувства, че това разложение е колкото физическо, толкова и душевно. Опита да затвори вратата, но той вече бе пъхнал крак в отвора.

— Хубави обици — каза Ирод. — Стари и твърде скъпи за такава като теб. — Протегна ръка през открехнатата врата, дланта му като бяло петно, и отскубна едната обица, като разкъса ухото й. Кръвта изпръска халата на Карън и тя се опита да изпищи, но ръката му беше на гърлото й, пръстите му се впиваха в кожата й. Рамото му удари вратата с всичка сила и веригата се откърти от рамката. Тя се бореше с него, дереше го с нокти, докато той не започна да блъска главата й в стената.

Веднъж: — Не…

Два пъти: — … ме…

Третия път тя вече не чувстваше абсолютно нищо.

— … лъжи!

Карън не загуби напълно съзнание и разбра, че я влачат за косата по пода и я захвърлят в единия ъгъл. Разкъсаното ухо гореше от болка, кръвта капеше от раната. Чу, че заключват вратата и дърпат пердетата на прозорците, но й се виеше свят и имаше проблеми със зрението, защото когато мъжът отиде до прозореца, й се стори, че вижда в стъклото две отражения. Едното беше на нападателя, а другото…

Другото бе на Кларънс Бътъл. Имаше нещо в походката и Стойката му, което се бе врязало в паметта й, и тя би го познала дори да не носеше същото оръфано тъмно сако, в каквото беше облечен онази нощ в спалнята й, с ризата на червени и черни карета под него, затъкната в широките дънки, които сякаш принадлежаха на друг, по-пълен човек. Дънките на Кларънс бяха стегнати с кафяв кожен колан, очуканата сребърна катарама имаше формата на каубойска шапка. Така си го спомняше, защото така изглеждаше на снимките, които му бяха направили, след като полицейското разследване бе разкрило истинската му природа.