Джон Коннолли - Шепнещите

В стоманена кутия на пода на дрешника имаше пистолет „Ругер“ и най-различни ножове, включително щик. Потръпна при вида и ужасяващата близост на тези остриета, създадени да проникват в плътта и способни да създават брутална връзка между убиец и жертва, да съединяват за кратко отделни личности.

До ножовете лежеше ключ, на вид като този за вратата на мазето.

Занесе го долу и го пъхна в ключалката. Държеше ключа с лявата си ръка, хванала в дясната малкия „Лейди Смит“. Ключът се превъртя леко, тя отвори вратата и изведнъж забеляза колко е тихо в къщата. Шепотът беше замлъкнал.

Стълбата към мазето пред нея тънеше в мрак, светлината от коридора падаше само върху първите три стъпала. Пръстите й намериха шнура, който висеше от тавана. Дръпна го и лампата над главата й се запали, така че сега виждаше всичките. Долу имаше друг шнур, който палеше останалите лампи в мазето.

Стъпваше бавно и внимателно. Не искаше да се препъне, не и тук. Не беше сигурна коя от двете опасности е по-страшна: Джоуел да се върне и да я намери в мазето със счупен крак или да не се върне и тя да остане там и да чака гласовете да зашепнат отново, насаме с тях.

Прогони тази мисъл от главата си, тя нямаше да я избави от страха. На предпоследното стъпало се изправи на пръсти, хванала се здраво за перилото, и дръпна втория шнур. Нищо не се случи. Опита още веднъж, като дръпна веднъж, после два пъти. Мракът пред нея все още бе непрогледен, както и зад нея и вляво от нея, където мазето се простираше почти по цялата ширина на къщата.

„По дяволите“, помисли си. После си спомни, че практичният Джоуел държеше фенер на рафта непосредствено след последното стъпало, точно за случаи като този. Видяла го бе, когато й показа мазето за пръв път, в деня, когато се бе пренесла при него. Прокара пръсти по желязна греда, изненадана, че металът е толкова студен, после остави ръката си бавно да се плъзне хоризонтално по рафта, тревожейки се да не блъсне фенера и да го събори на пода. След малко пръстите й го сграбчиха. Завъртя горната част и фенерът огря тавана, открои паяжините и накара един паяк да се стрелне към ъгъла. Но лъчът беше слаб. Батериите трябваше да бъдат сменени, но тя нямаше да остане дълго тук, долу, само колкото беше нужно.

Откри новите дървени сандъци и картонени кашони почти веднага. Джоуел ги бе струпал в далечния ъгъл. Тръгна тихо към тях с обутите си в пантофи крака, потръпвайки от студа в мазето. Всички сандъци и кашони бяха отворени и пълни с опаковъчен материал, повечето със слама, останалите с късчета дунапрен. Бръкна в най-близкия и напипа малък цилиндричен предмет, завит в шуплеста опаковка. Извади го от кашона и го разопакова в лъча на фенера. Той освети два скъпоценни камъка, инкрустирани в златните дискове в двата края, и непознати знаци, гравирани в нещо, за което бе сигурна, че е слонова кост. Отново зарови ръка в кашона и намери още един цилиндър, после трети. Всеки бе малко по-различен от предишния, но общото между всичките бяха златото и скъпоценните камъни. Навътре имаше още цилиндри, две дузини, ако не и повече, и поне още толкова стари златни монети в отделни пластмасови калъфчета. Тя зави отново цилиндрите, които беше разопаковала и ги върна на мястото им, после премина към следващия кашон. Той беше по-тежък. Почисти малко от сламата, с която беше запълнен, за да открие красиво изрисувана ваза. До нея в кашона, използван преди това за транспортиране на вино, имаше мраморна глава на жена с очи от лазурит. Прокара пръсти по лицето й, толкова живо, толкова съвършено. Въпреки че не беше от хората, които досаждат на музеите с посещенията си, тук, в това плесенясало мазе, започваше да разбира притегателната сила на тези артефакти и красотата на вещите, оцелели толкова дълго, за да ни свържат с една отдавна изчезнала цивилизация.

Това я накара да се замисли отново за своите обици. Нямаше никаква представа откъде ги бе взел Джоуел, но сега вече знаеше, че това бе големият удар, за който й бе говорил, и че в тези предмети бяха вложени неговите надежди за по-добро бъдеще и на двама им. Изпита гняв към него, но колкото и да бе странно, и облекчение. Ако беше намерила дрога или фалшиви пари, или скъпи часовници и скъпоценности, откраднати от бижутериен магазин, щеше да е разочарована от него. Но тези красиви неща бяха така необикновени, така неочаквани, че бе принудена да промени мнението си за него. Той нямаше дори картини по стените, докато тя не дойде да живее при него, но защо складираше в мазето си такива неща? Идеше й да се разсмее. Смехът напираше да изригне от нея и тя покри уста да го спре, но тогава си спомни как бе видяла Джоуел да седи с кръстосани крака пред вратата на мазето и да говори съсредоточено с някого от другата страна и в този момент си спомни какво я бе довело тук. Усмивката изчезна от лицето й. Готвеше се да премине към следващия сандък, когато нещо на рафта вляво от нея привлече вниманието й. Явно беше кутия, хлабаво завита в шуплеста опаковка, неуместно поставена сред кутии с боя и буркани с пирони и винтове. Все пак, макар и замаскирана по този начин, кутията я привличаше с нещо. Когато я докосна, усети, че тя вибрира под пръстите й. Напомняше й за мъркаща котка.