Джон Коннолли - Шепнещите

— Откъде ги взе? — попита и още щом думите излязоха от устата й, почувства, че реакцията й е погрешна, че тонът й издава съмнение, а не възхищението и благодарността, които очаква Джоуел. Помисли си, че той може да грабне кутийката от ръцете й или да избухне в нов пристъп на гняв, но Джоуел не стори нищо такова, просто изглеждаше огорчен.

— Това е подарък. Мислех, че ще ги харесаш.

— Харесвам ги — отвърна тя с треперещ глас. Извади обиците от кутийката. Бяха по-тежки, отколкото бе очаквала. — Красиви са. — Усмихна се, опитвайки да спаси положението. — Наистина са красиви. Благодаря ти.

Той кимна.

— Е, добре тогава.

Наблюдаваше я, докато тя си ги слагаше, но разсеяно. Беше го разочаровала. Още по-лошо, чувстваше, че със своето поведение бе затвърдила подозренията му. Щом се увери, че е тръгнал, свали обиците и ги върна в кутийката, после дръпна чаршафа над главата си и започна да се моли сънят да дойде по-бързо. Искаше да си почине. И да не сънува. По-късно взе един амбиен и сънят дойде, а с него дойдоха и гласовете.

Събуди се късно следобед. Чувстваше главата си замаяна и беше дезориентирана. Канеше се да извика Джоуел и когато си спомни, че него го няма, въпреки неприятностите напоследък й се прииска да не беше сама и той да беше наблизо. Каза й, че тази нощ няма да се прибира, а може би и следващата. Обеща да й се обади. Голяма сделка щяла да завърши добре за него и тогава щели да си потърсят по-хубава къща. Можели дори да заминат някъде за известно време, на някое хубаво и спокойно място. Тя му отговори, че й се иска да замине някъде с него, но се чувства щастлива и тук, където са си сега, и че ще се чувства щастлива навсякъде, стига той да е с нея и стига да е доволен. Тобаяс каза, че това е една от причините, заради които я харесва толкова много: че не иска непрекъснато скъпи неща и има скромни желания. Но тя изобщо нямаше това предвид и се подразни, че той я разбра погрешно. Държеше се покровителствено с нея, а тя мразеше да я покровителстват, мразеше и глупавите му тайни, които държеше сега в мазето, и това, че не й казваше всичко за пътуванията си с камиона и за стоките, които превозва.

А и обиците. Претърколи се на леглото и отвори кутийката. Красиви бяха. И антикварни. Не, дори още по-стари. Антикварни бяха мебелите и бижутата от XIX век или поне тя мислеше така. Тези обици обаче бяха древни. Почти бе усетила колко са стари още първия път, когато ги бе докоснала.

Стана и пусна водата във ваната. Денят и без това бе почти минал и нямаше защо да си прави труда да се облича. Щеше да прекара вечерта по халат, да погледа телевизия и да поръча пица. Джоуел го нямаше и тя си сви цигара от малките запаси трева, които криеше в личното си чекмедже, и я изпуши във ваната. Джоуел не одобряваше наркотиците и въпреки че никога не беше опитвал да й забранява тревата, бе дал да се разбере, че не иска да знае, ако тя пуши. И Карън си позволяваше това само когато той не е наблизо или в компания.

След ваната и тревата се почувства така добре, както отдавна не се бе чувствала. Погледна отново обиците и реши да види как й стоят. Вдигна косата си нагоре, уви се в чист бял чаршаф и застана пред огледалото, просто за да добие представа как би изглеждала в едно далечно време. Почувства се малко глупава, че го прави, но трябваше да признае, че изглеждаше елегантна с проблясващите в светлината на лампата обици и частиците жълта светлина, които се сипеха по лицето й като прашинки. Джоуел едва ли можеше да си позволи подарък като тези обици, освен ако наистина не лъжеше за сумите, които печели като шофьор на камион. Единственият извод, който можеше да се направи, бе, че е замесен в нещо незаконно и обиците са част от това нещо, може би размяна или търговия с някои от стоките. Това помрачи малко красотата им. Карън никога през живота си не бе откраднала нещо, дори бонбон или евтина козметика, стандартните цели на крадлите на дребно сред приятелките й от гимназията. В закусвалнята никога не вземаше повече от безплатната храна, която й се полагаше. Порциите и без това бяха повече от щедри и не виждаше защо трябва да проявява алчност. Въпреки че имаше една-две сервитьорки, които използваха тази си привилегия като оправдание да си носят вкъщи храна и да се тъпчат заедно с гаджетата си, а вероятно и с всеки друг, който случайно намине у тях.

Но обиците бяха толкова хубави! Никога не й бе подарявано нещо така прекрасно, толкова старо, толкова ценно. Сега, когато бяха на ушите й, вече не й се искаше да ги сваля. Ако Джоуел можеше да я убеди, че се е сдобил с тях по честен начин, щеше да си ги задържи, но също така щеше да разбере, ако я лъже. Ако решеше да я излъже за обиците, връзката им наистина щеше да е застрашена. Тя вече бе решила да му прости, задето я бе ударил отново, защото го обичаше, но беше време Джоуел да бъде честен с нея, а може би и със себе си.