Джон Коннолли - Шепнещите

Ирод излезе от къщата, мина покрай телата на Причард и Върнън, които лежаха в двора, и се качи в колата си. В далечината виеха сирени, които приближаваха. Когато понечи да запали двигателя, откъм багажника се чу блъскане, заглушено от шума на мотора.

Когато Карън Емъри бе малко момиче и току-що бе започнала да спи в собствена стая, макар и на отворена врата, през която ясно се виждаше спалнята на майка й, някакъв мъж бе нахлул в къщата им малко след полунощ. Карън се бе събудила и го бе видяла да стои в ъгъла на нейната стая, обгърнат от тъмнина, и да я наблюдава. Той бе абсолютно тих, не се чуваше дори дишането му, но при все това присъствието му, примитивното усещане, че нещо не е наред и опасността е близо, я бе изтръгнало от съня. Гледаше го и не можеше да изпищи, толкова беше изплашена. Десетилетия по-късно все още си спомняше сухотата в устата, астматичния звук, изтръгнал се от гърдите й, когато се бе опитала да извика за помощ, чувството, че огромна тежест я притиска надолу в леглото и не й позволява да мръдне.

Изведнъж мъжът прехвърли тежестта си, сякаш се готвеше да скочи, протегна към нея облечените си в ръкавици ръце и това развали магията. Тогава тя изпищя толкова силно, че след това гърлото я боля дни наред, и човекът се втурна към стълбите. Майка й излезе от стаята си навреме, за да го види как отваря вратата и изчезва навън. След като провери как е дъщеря й, тя се обади на 911, в квартала нахлуха коли и търсенето започна. По-късно бе заловен скитник на име Кларънс Бътъл, докато се криел зад кофа за смет във входна алея. Карън каза на полицаите, че не го е видяла добре и не си спомня нищо за него. Майка й също твърдеше, че е видяла само гърба на човека в тъмното и е била твърде уморена и стресната, за да забележи нещо, което би го различило от другите гърбове, които е виждала. Крадецът бе влязъл в къщата през прозореца, но не беше оставил следи и защитаваше яростно своята невинност, като твърдеше, че се е скрил в алеята само защото го е било страх от полицията и не е искал да бъде обвинен в нещо, което не е извършил. Говореше като дете и избягваше погледите на детективите.

Задържаха го за двайсет и четири часа. Той не пожела да говори с адвокат, тъй като не бе обвинен в извършването на никакво престъпление. Даде им имената си и каза, че поначало бил от Монтгомъри, Алабама, но от близо дванайсет години скитал насам-натам. Не знаел точно на каква възраст е, но мислел, че може да е на трийсет и три, „както нашия Бог Исус Христос“.

По време на престоя му в ареста бе намерено късче плат на пирон до прозореца на Карън. То отговаряше напълно на дупката в палтото на Кларънс Бътъл. Обвиниха го в проникване с взлом в чужда собственост и притежание на смъртоносно оръжие — нож, напъхан под хастара на палтото му. Откараха го в окръжния затвор да чака процеса и още бе там, когато установиха съвпадение в автоматизираната система за сравняване на пръстови отпечатъци. Година по-рано деветгодишно момиче на име Франи Кийтън било отвлечено от дома на родителите си в Уинетка, Илинойс, и след едноседмично търсене тялото му било открито в отводнителен канал.

Момичето било удушено, но нямало следи от сексуално насилие, макар че дрехите му били съблечени. Пръстовият отпечатък, който съвпадаше с този на Кларънс Бътъл, бил взет от лявото око на куклата, намерена до тялото на Франи Кийтън.

Когато го попитали за Уинетка, Кларънс Бътъл се усмихнал дяволито и казал: „Бях лошо, лошо момче…“

Годините минаваха, а Карън Емъри продължаваше поне веднъж месечно да се буди нощем, убедена, че Кларънс Бътъл, това лошо, лошо момче, е дошъл да я отнесе до някой отточен канал и да поиска от нея да си играят.

Но сега други кошмари бяха изместили тези за Кларънс Бътъл. Отново бе чула гласовете да шептят на своя странен език, но този път й се бе сторило, че те не правят опити да говорят с нея. Всъщност беше усетила тяхното пълно пренебрежение и дори презрение. Сега те очакваха пристигането на друг, на онзи, който ще отговори на техните настойчиви молби. Чакали бяха дълго и ставаха нетърпеливи. Този път тя видя в съня си как Джоуел влезе в мазето, пристъпи в мрака и гласовете се извисиха в приветствено кресчендо… Но Джоуел не беше тук. Преди да замине, той бе сложил малка кутия на възглавницата до нея.

— Щях да ги пазя за рождения ти ден — каза той. — После реших да не чакам.

Тя прие това за извинение — извинение, задето я беше ударил и я бе оскърбил. Отвори кутийката. Обиците бяха от потъмняло злато, но със сложна гравюра и толкова изящни, че приличаха повече на дантела, отколкото на метал. Още преди да ги докосне, разбра, че са стари, че са стари и ценни.