Джон Коннолли - Шепнещите

— Защо просто не са го изхвърлили в океана или не са го заровили някъде?

— Защото единственото нещо, което е по-лошо от това да се знае къде може да е, е да не се знае. Кутията е била наблюдавана. Винаги е била наблюдавана, знанието за нея се е предавало от поколение на поколение. Накрая тя е била скрита между купища лишени от стойност предмети в подземието на музея в Багдад, а после е дошла войната и музеят е бил разграбен. Кутията е изчезнала заедно с много други ценни предмети, но онези, които са я взели, някак си са добили представа за нейното естество, колкото и непълна да е била тя. Възможно е дори да се знаели точно с какво си имат работа още от момента, когато тя се е появила. Предметите, откраднати от Иракския национален музей, в по-голямата си част са били подбрани внимателно. Знаете ли, че през онези априлски дни от музея са откраднати седемнайсет хиляди предмета, че четиристотин и петдесет от четиристотин петдесет и един сандъци са били изпразнени, но само двайсет и осем от тях са били счупени? Останалите просто са били отключени, което означава, че онези, които са крали от тях, са имали ключове. Изненадващо, не мислите ли? Една от най-големите кражби от музей в историята, един от най-големите грабежи от времето на монголите — дело на вътрешни хора.

Но това е без значение. Когато господин Джандро и приятелите му са дошли да търсят съкровище, кутията им е била предадена може би с надеждата, че ще сторят тъкмо това, което са сторили: ще я докарат в тази страна, страната на неприятеля, където ще я отворят. Сега знаете какво представлява кутията. За отплата ми кажете къде да я намеря.

Очите му обиколиха всички лица в стаята, сякаш информацията, която търсеше, можеше някак си да бъде прочетена върху тях, след което се приковаха в моите.

— Защо трябва да ти вярваме? — попитах. — Ти манипулираш истината за собствените си цели. Ти си просто престъпник, нищо повече, сериен убиец, който застава под Божието знаме за собствено удобство.

В очите на Колекционера блесна светлина, сякаш в пропаст лумнаха два еднакви пламъка.

— Не. Аз не съм просто убиец, аз съм инструмент в Божиите ръце. Аз съм изпълнител на Божията воля. Не всичките му дела са красиви…

Колекционера изглеждаше възмутен от мен и, струва ми се, от себе си.

— Трябва да забравиш за своите огорчения, както и аз трябва да забравя за моите — каза той след малко. — Ако аз те безпокоя, ти ме смущаваш. Не ми е приятно да съм близо до теб. Ти си част от някакъв план, в който не съм посветен. Тръгнал си към разчистване на сметки, което ще доведе до твоята смърт и смъртта на всички, които са с теб. Дните ти са преброени и не искам да съм близо до теб, когато паднеш. — Колекционера вдигна длани към мен и в гласа му прозвуча молба. — Така че нека направим това, защото за колкото и лош да ме мислиш, човекът на име Ирод е по-лош от мен, а заедно с него се движи едно същество, което той си въобразява, че разбира, и което навярно му е обещало награда за неговите услуги. То има много имена, но Ирод го познава само под едно, името, което той му е дал, когато за пръв път е намерил начин да пропълзи като червей в неговото съзнание.

— А ти как го наричаш? — попитах аз.

— Не го наричам с никакво друго име освен с онова, което изразява истинската му същност — отвърна Колекционера. — Мрака: въплътеното зло. Онзи, който чака зад стъклото.

Ирод сложи ръката си под крана и остави водната струя да отмие кръвта. Гледаше фигурите, които образуваше тя, червен вихър, който се блъскаше в неръждаемата стомана като ръкави на далечна спирална мъглявина, устремени към катастрофата. От носа му се отрони капка пот и се загуби. Той затвори очи. Пръстите го боляха и главата го цепеше, но това поне беше друг вид болка, болка от тежък труд. Да измъчваш друго човешко същество бе изтощително занимание. Погледна отражението си в стъклото на прозореца и видя свлеклия се на стола човек с вързани зад гърба ръце. Ирод бе махнал парцала от устата му, за да чуе каквото имаше да му каже, и не си бе направил труда да го върне на мястото му, когато той бе спрял да говори. Не беше необходимо. Човекът едва имаше сили да диша, а скоро и те щяха да свършат. Зад отпуснатата фигура се виждаше друга, с ръце, опрени леко на облегалката — Капитана още веднъж бе приел формата на малкото момиче в синя рокля, дългите сплетени на плитки коси висяха между гърдите му. Както и преди, момичето не бе на повече от девет-десет години, но гърдите му бяха изненадващо добре развити; неприлично добре развити, помисли си Ирод. Лицето му бе стряскащо бледо, но незавършено. Очите и устата представляваха черни овали, размазани по края, сякаш някой се бе опитвал да изтрие дебела черта от молив със зацапана гума. То стоеше съвсем неподвижно, главата му беше почти на една и съща височина с главата на седналия човек.