Джон Коннолли - Шепнещите

Тъкмо звукът от счупено шише с такъв сос сепна Рохас. Той вдигна глава от книжата на бюрото си и ръката му се пресегна към пистолета, който винаги бе близо до него. Вратата на апартамента му бе леко открехната, иначе изолацията на пода би погълнала всички шумове, които се чуха отдолу: разбито стъкло, изскърцване на стол, нещо тежко, но меко, което тупна на пода.

Рохас стана и се хвърли към вратата, но закъсня с няколко секунди. През отвора се подаде дуло и откос от автоматично оръжие със заглушител го преряза през бедрата, почти отделяйки краката от тялото му. Той рухна на пода, преди вратата да се отвори докрай, но докато падаше, все пак успя да изстреля два куршума, които удариха в гърдите облечения в тъмни дрехи мъж. Кевларената жилетка пое удара и мъжът се залюля на пети. Третият изстрел на Рохас обаче попадна по-нависоко и от тила на мъжа плисна кръв; в образувалата се червена локва цопнаха късчета от мазилка. Рохас едва успя да забележи това, преди да последват нови изстрели. Усети горещи пробождания, когато куршумите пронизаха гърба му. Остана да лежи неподвижно, ала не беше мъртъв. Виждаше лъскавите черни войнишки обувки, които го заобикаляха, и част от думите, които чуваше, достигаха до съзнанието му: „стрелба“, „въпроси“, „никакъв избор“ и „мъртъв, той е мъртъв“. Изкикоти се.

Още стъпки, отдалечаващи се, после приближаващи отново. Черни колене пред лицето му. Пръсти в косата, които повдигат главата му. Чувалчето с печатите, хванато от ръце в ръкавици, специалната подложка за тях, над която беше работил, захвърлена и разцепена на покрития с плочи под. Розови устни, които се движат в отвора на маската. Бели зъби, чисти и равни.

— Къде са останалите?

— No comprendo [38] Не разбирам (исп.). — Бел.прев. .

Появи се нож.

— Мога да ти причиня още болка.

— Не, не можеш — каза Рохас и умря с усмивка, разкриваща два реда древно злато и скъпоценни камъни, току-що инкрустирани в зъбите му.

От склада на Рохас изстреляха откос от автоматично оръжие към наблюдателния пост на снайперистите, но друг не последва.

— Мамка му — каза Върнън. Знаеше си, че едва ли ще успеят да влязат и излязат от склада без неприятности, но се бе надявал на най-благоприятния вариант. — Добре, приготви се.

Започна бавно да мести монокуляра по съседните три къщи, обозначени като „Кърли“, „Лари“ и „Мо“.

— „Мо“. На вратата, тръгва надясно — каза той, когато различи фигура на мъж с АК47 в ръцете.

— Виждам го.

Вдишване. Издишване. Омекотяване на спусъка. Издишване.

Натискане.

Огън.

Върнън видя как ръцете на целта излетяха нагоре, последно махване и после човекът падна.

— Попадение — каза той. — „Кърли“. Вратата. Отстояние седемстотин и петдесет метра. Вятър нула. Няма корекции. Използвай седем и две. — Този път стрелецът остана вътре, скрит зад рамката на вратата, докато се опитваше да разбере откъде е дошъл изстрелът.

Причард стреля отново. Разхвърчаха се трески и целта се дръпна навътре.

— Ух, пропусна, струва ми се — каза Върнън. — Но това би трябвало да го задържи вътре.

За момент премести поглед към склада на Рохас. От там излязоха двама от техните, които носеха трети помежду си.

— Добре, Започнали са, но имат ранен. Нека…

От най-близкия десен прозорец на „Кърли“ избухна бял пламък.

— „Кърли“. Вратата.

Причард стреля и Върнън видя как стрелецът подскочи във въздуха, когато изстрелът го улучи в главата и това причини спазъм на мускулите в краката му.

— Попадение — каза Върнън.

От „Мо“ започнаха отново да стрелят. Върнън обърна монокуляра тъкмо навреме, за да види как втори човек от групата на щурмуващите падна на земята.

— Ах, по дяволите — изруга Върнън. — Втори човек е улучен.

Причард пренасочи оръжието възможно най-бързо и започна да праща изстрел сред изстрел през прозореца на къщата на принципа „стреляй и се надявай“, загрижен само да осигури прикритие, докато ранените бъдат изнесени на безопасно място, но вече се чуваха викове и се палеха лампи и в другите къщи. Върнън видя как последният, който още бе на крака — помисли си, че трябва да е Тобаяс, — пренесе до вана един от членове на своята разстреляна група, преметнал го през раменете си като пожарникар, и внимателно го сложи на пода. После се върна за втория.

— Да вървим — каза Причард.

Изтичаха до мястото край изровена пътека, където бяха скрили двете харлита. След себе си оставиха изкаляно дънково яке, взето в Канада от пласьор, пренасящ наркотици, велосипедист, когото бяха издебнали и оставили да лежи мъртъв край Лак-Бейкър. Беше нескопосана инсценировка, но не очакваха мексиканците да правят сериозно разследване. Те щяха да са жадни за отмъщение и якето в комбинация с рева на потеглящите мотори може би щеше да е достатъчно, за да ги прати за няколко дни по лъжлива следа.