Джон Коннолли - Шепнещите

Седна на леглото и включи телевизора. „Какво пък толкова“, каза си и си сви втора цигара. Даваха някакъв филм, някаква тъпа комедия, която вече бе гледала, но сега, когато беше малко надрусана, й се стори много по-смешна. След това започна друг филм, този път екшън, но тя започваше да задрямва. Очите й се затвориха. Чу се да хърка и това я събуди. Легна и сложи глава на възглавницата. Гласовете се появиха отново, но този път имаше странното чувство, че сънят и кошмарите за Кларънс Бътъл са започнали да се комбинират, защото в съня си почувства нечие присъствие наблизо.

Не, не в съня си.

В къщата.

Отвори очи.

— Джоуел? — извика, мислейки си, че може да се е върнал по-рано от очакваното. — Ти ли си?

Нямаше отговор, но тя почувства, че думите й предизвикват реакция някъде другаде в къщата — затишие, където преди това бе имало движение, тишина, където бе имало звук.

Седна в леглото. Ноздрите й потрепнаха. Долови непозната миризма, на плесен, но също и на парфюм, като на стари църковни одежди, все още пропити с дъх на тамян. Намери халата и го облече, покривайки голотата си, но преди да тръгне към вратата на спалнята, се сети нещо. Върна се при нощното си шкафче и отвори чекмеджето. Вътре имаше „Лейди Смит“ [39] Дамски револвер „Смит & Уесън“. — Бел.прев. 60, трийсет и осми калибър. Джоуел бе настоял да държи пистолет вкъщи, водил я бе в гората и я бе учил да стреля. Тя не харесваше пистолета и се бе съгласила да го вземе най-вече за да го успокои, но сега се радваше, че не е съвсем беззащитна в негово отсъствие.

Спря на горния край на стълбището, но не чу нищо, не и в началото. После го долови. Шепотът бе започнал отново и този път беше будна.

Карън стоеше пред вратата на мазето и се ослушваше. Чувстваше се като сомнамбул, защото главата й още беше замаяна от хапчето за сън, тревата и дремането цял ден. Всичко изглеждаше леко размазано. Когато обръщаше глава, очите й сякаш закъсняваха с част от секундата да последват движението и резултатът бе зашеметяващо размътване на зрението. Предпазливо сложи ръка на вратата, коленичи и доближи ухо до ключалката. Странно, силата на гласовете, които чуваше, не се промени, макар да бе сигурна, че шепотът, който чуваше, идва иззад вратата. Изведнъж гласовете се озоваха вътре в нея и зад нея и резултатът бе промяна в начина, по който ги възприемаше: представи си цялата ситуация като равностранен триъгълник, на единия ъгъл на който се намираше тя, на другия — източникът на гласовете, а на третия — излъчваните от него звуци. Тя подслушваше разговор. Участниците в него не знаеха за присъствието й, или по-скоро знаеха, че то не е от значение. Това й напомни времето, когато бе още съвсем малка и през слънчевите дни баща й и приятелите му се събираха и сядаха около масата в градината да пият бира, а тя се настаняваше под сянката на някое дърво, наблюдаваше ги и улавяше по някоя дума или фраза, но не можеше да следи и разбира напълно същината на разговора.

Въпреки неприязънта си към тъмните пространства и загрижеността си как ще реагира Джоуел, ако разбере, че си е позволила да влезе в неговото мазе — защото бе сигурна, че той ще погледне на постъпката й именно по този начин, — искаше да види какво има там, долу. Знаеше, че е складирал нещо ново в мазето, защото го бе видяла да пренася последните сандъци от камиона, когато се беше прибрала от работа предния ден. При мисълта, че се готви да го направи, потръпна от вълнение, примесено с лоши предчувствия, дори със страх.

Започна да търси ключа за мазето. Джоуел държеше един на верижка заедно с останалите си ключове, но предполагаше, че някъде тук трябва да има резервен. Вече се ориентираше добре във всичките общи части на къщата. В едно от чекмеджетата в кухнята имаше куп стари боклуци, включително отделни ключове, шифровани ключалки и винтове. Прерови всичко това, но не успя да намери ключ, който изглежда подходящ за ключалката на мазето. След това претърси джобовете на палтата му на закачалката в коридора, но откри само прах, две монети и стара квитанция за бензин.

Накрая, давайки си сметка, че е на път да премине границата, претърси дрешника на Джоуел. Пъхаше пръсти в джобове на костюми и в обувки, под купища ризи, чорапи и бельо. Всичко бе чисто и спретнато сгънато, навик от службата във войската. Прехвърлила половината, започна да забравя за ключа и да изпитва наслада от интимното естество на претърсването и онова, което то разкриваше за мъжа, когото обича. Откри снимки от службата му във войската и писма от бивша любовница, от които прочете само няколко, тъй като се разстрои от мисълта, че друга жена може да е обичала Джоуел колкото нея, и се ядоса, че той бе запазил тези писма. Започна да ги прехвърля, докато не намери онова, което търсеше, с обръщение само „Драги Джон“, в което тя съобщава на Джоуел, че й е прекалено трудно да понася дългата им принудителна раздяла заради службата му във войската и иска да сложи край на тяхната връзка. Писмото беше от март 2007 г. Карън се чудеше дали жената, чието име бе Фей, си е намерила друг, преди да напише това писмо. Шестото чувство й подсказваше, че случаят е тъкмо такъв.