Джон Коннолли - Ангелите на гнева

А на дъното на пакета винаги имало малък подарък за нея, нещо, което сам бил избрал от някой бутик, а не от големите универсални магазини. Тя знаела, че това е истинската причина да избере по-дългия път — за да й вземе нещо, което не може да се намери в града: шал, шапка или дребно бижу плюс може би кутия бонбони или бисквити, а често и някоя книга, дебел роман с твърди корици, който да можел да се чете в продължение на цяла седмица, когато паднел дебелият сняг. Тя се развеселявала и трогвала, представяйки си как той влиза в магазин за дамска мода, опипва памучните и копринените материи и се съветва с продавачката за качеството и цената, броди между лавиците в книжарницата, отворил тефтера си на списъка със заглавия, преписани през последните месеци — книги, които тя самата била споменала, или пък романи, за които той бил прочел нещо и смятал, че ще й харесат. Тя знаела, че той е прекарал повече време в избирането на тези дреболии, отколкото в набавянето на зимните провизии, и че ще грейне от щастие при вида на радостната й изненада от подаръците, които й бил донесъл.

Работата била там, че докато нейните приятелки често се оплаквали от липсата на вкус у съпрузите им или неумението им да изберат подходящи подаръци за Коледа или за рожден ден, изборът на Харлан бил винаги безупречен. Дори най-дребният подарък, който поднасял, говорел за вниманието, с което е избиран, и през дългите години съвместен живот тя се уверила колко много я цени той и колко често мисли за нея, и тези малки жестове били само моментни признания за нейното дълбоко и трайно присъствие в живота му.

Дойдела ли голяма експедиция обаче, тя на свой ред го посрещала с топла вечеря и прясно опечен пай с праскови или ябълка, не прекалено сладък, с препечена коричка, точно както го обичал. Двамата се хранели, говорели, по-късно правели любов, защото той никога не бил престанал да я обича.

И още я обичал, макар тя вече невинаги да помнела онзи, който я обичал.

Онзи ден пътят бил покрит с лед, черен и коварен, и Харлан бил принуден да шофира до дома за възрастни хора почти с пешеходна скорост. С огромно облекчение зърнал червената тухлена сграда на фона на ясносиньото небе, лампичките от коледната украса все още светели по храстите и дърветата, а слегналият се сняг бил осеян със следи от птици и дребни бозайници. Напоследък бил започнал да мисли повече за неизбежността на смъртта и се улавял, че е започнал да шофира с повишено внимание. Не искал да изпревари жена си в отвъдното. Знаел, че дъщеря му ще се погрижи за нея, ако се случи така, защото Мариел била добро момиче, но знаел също, че в случайните мигове на прояснено съзнание жена му намирала утеха в неизменните му посещения и не искал да увеличи страховете й с евентуалното си отсъствие. Трябвало да внимава колкото заради себе си, толкова и заради нея.

Той изтърсил снега от обувките си, влязъл във фоайето и поздравил Ивлин, хубавото чернокожо момиче, което работело на рецепцията от понеделник до четвъртък и всяка втора събота. Знаел графика им наизуст, пък и те можели да сверяват часовниците си по неговите посещения.

— Добър ден, мистър Ветърс. Как сте днес?

— Не се предаваме, мис Ивлин — отвърнал той както винаги. — Студенко, а?

— Ужасно. Бррр!

Харлан понякога се питал дали чернокожите усещат студа по-остро от белите, но бил твърде възпитан, за да попита. Предполагал, че това е един от въпросите, чийто отговор така и нямало да научи.

— Как е старото момиче?

— Имаше тежка нощ, мистър Ветърс — казала Ивлин. — Кланси поседя при нея да я успокои, но тя не можа да спи. Но последния път, като надникнах, беше задрямала, което е добре.

Кланси работеше нощни смени. Той беше едър мъж от неопределена раса, с дълбоко поставени очи и глава, която изглеждаше твърде дребна за тялото му. Първия път, когато се срещнаха, Кланси тъкмо излизаше от дома в цивилните си дрехи и Харлан за миг се уплаши за живота си. Кланси приличаше на беглец от затвор със строг режим, но когато го опозна, Харлан откри една добра душа, изпълнена с безкрайно търпение към възрастните пациенти, дори към онези, които, подобно на Харлановата жена, се страхуваха от собствените си съпрузи и деца. Присъствието на Кланси им действаше като успокоително, но без отрицателните странични ефекти.

— Благодаря, че ми каза — рекъл Харлан. — Но ще отида да надникна как е, ако може.

— Разбира се, мистър Ветърс. След малко ще донеса горещ чай и бисквити, ако желаете.