Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Тя се разплакала. Ърни не я бил виждал разплакана. Това го потресло повече, отколкото думите и езикът й, защото Ейприл не използвала такива груби изрази. Той я притиснал до себе си, а тя се разтърсила от ридания.

— Тлъсто, плешиво копеле — задъхвала се тя. — Мръсно лайно, да ме опипва така, да ме насилва заради една шибана стая.

— Искаш ли да се обадя на ченгетата? — попитал Ърни.

— Какво ще им кажем? Че някакъв мъж ме е погледнал странно и ме е насилил, без да ме докосне?

— Не знам. Как изглеждаше този тип?

— Тлъст. И грозен. На шията му имаше нещо издуто като на жаба, а на китката имаше татуировка. Видях, когато ми посочи табелката. Беше тризъбец, все едно се има за самия дявол. Копеле. Нещастник. Изнасилван…

— Какво? — попита Ърни. — Какво има?

Беше забелязал изражението ми. Не успях да го прикрия.

Знам кой е той. Знам как се казва.

Аз го убих.

— Нищо — отвърнах, без да успея да го заблудя, но той реши да не упорства.

Брайтуел. Поклонникът Брайтуел.

— Продължавай — казах. — Довърши разказа.

Два дни след това Дарина Флорес си заминала без нищо освен поражения в бюджета за служебни командировки, истински или въображаем, и куп стари истории, които доста се разминавали с действителността. Но не показала да е разочарована от нещо. Вместо това раздала визитни картички с телефонния си номер и насърчила всеки, който си спомни нещо, което може да е от полза за статията, да й звънне. Някои оптимисти, окуражени от две-три бири, се опитвали да й звънят в дните и седмиците след това, но успели да се свържат единствено с гласовата поща, на която меденият глас на Дарина Флорес им предлагал да оставят името, номера и съобщението си, а тя щяла да им се обади при първа възможност.

Но Дарина Флорес така и не се обадила на никого и с времето мъжете се отказали от тази игра. И сега, докато клечали сред самолетните останки във Великата северна гора, Харлан и Пол за първи път от години се сетили за Дарина Флорес, а щом се отприщили спомените, те започнали да съзират скритото значение във всяка от най-различни случки, правейки връзка с това, което току-що били открили: мъже и жени от града, които наемали водачи за лов или разходки, или дори, какъвто странен единичен случай имало, за наблюдение на птици, но които сякаш не се интересували толкова от природата, колкото от конкретния район, който желаели да изследват, та чак го ограждали с линия на картата. Харлан си спомнил, че планинският водач Матю Ризън, вече покойник, му разказал веднъж за жена, чиято кожа била като галерия от татуировки, които сякаш оживявали в шарената сянка на гората. През всичките часове, докато били на този лов за елени, тя не продумала нито веднъж, а ловът завършил с един-единствен несериозен изстрел по далечен елен, който може да е уплашил някоя катеричка, но не представлявал никаква опасност за елена. Вместо нея говорел приятелят й, бъбрив мъж с червени устни и бледо лице, който напомнял на Ризън на някакъв мършав клоун и нито веднъж не свалил пушката от рамото си, докато бъбрел и се шегувал, без да се съобразява с маршрута, предлаган от водача, отклонявал ги от местата с елени, в търсене на…

На какво? Ризън така и не разбрал на какво, но Харлан и Пол си помислили, че вече знаят.

— Търсели са самолета — казал Пол. — Всички те са търсели самолета и парите.

Но докато двамата седели около огъня, който хвърлял мътни отблясъци във вира, Харлан пръв повдигнал въпроса дали тези хора са се интересували повече от парите, или от имената и числата в документите, намерени в чантата. Той не спирал да мисли за списъка с имена дори докато обсъждали парите и хората, които търсели самолета. Този списък го тревожел, без сам да знае защо.

— Тези пари могат да ти свършат работа — казал Пол. — Особено за здравето на Анджелин.

Съпругата на Харлан вече проявявала първите симптоми на паркинсон. Вече била и в напреднал стадий на алцхаймер и Харлан все по-трудно успявал да й осигурява нужните грижи. А Пол все имал разни сметки за покриване. С напредването на годините се задавали трудни времена, а никой от двамата не разполагал със средства, с които да посрещнат нуждите.

Да, мислел си Харлан, тези пари могат да ми свършат работа. На Пол също. Но това не оправдава постъпката.

— Според мен трябва да ги задържим — казал Пол. — Ако останат тук, ще потънат в земята заедно със самолета или ще ги намери някой, който ги заслужава по-малко от нас.

Опитал да се пошегува, но не му се удало.