Джон Коннолли - Ангелите на гнева

— Пет хиляди долара — рекъл. Лъчът на фенерчето пребъркал остатъка от сака. Вътре имало около четирийсет такива пачки, без да се броят двайсетачките. — Двеста хиляди долара — заключил той. — Боже мой, никога не съм виждал толкова пари накуп.

Никой от двамата не бил виждал. Най-голямата сума, която Харлан бил държал в ръката си, били онези 3300 долара, които взел за пикапа си преди години, когато го продал във фирмата на Пери. Пери го прецакал, но човек и не очаквал друго от Пери Перверзника: опре ли човек до него, значи отчаяно му трябват пари. Тогава Харлан за първи и единствен път се почувствал паралия, но чувството не продължило дълго, защото парите отишли директно за погасяване на стари дългове. Сега Харлан знаел, че и двамата с Пол си задават един и същи въпрос:

Знае ли някой за тези пари?

Никой от двамата не смятал себе си за крадец. Е, сигурно били спестили някой и друг долар от данъчните, но това си е част от задълженията на всеки данъкоплатец и американец. Харлан бил чул от някого, че Данъчната служба включва в сметките си определен процент измами, така че един вид те очакват това и ако си признаеш всичко до стотинка, най-много да им объркаш системата. Повече вреда ще причиниш, ако не укриваш данъци, отколкото ако позамажеш някои цифри в декларацията си, казал онзи човек, пък и вземеш ли да си прекадено изряден, данъчните почват да си мислят, че нещо криеш, и веднага ти се мятат на гърба, а ти почваш да издирваш всичките си касови бележки от по 99 цента, за да не влезеш в затвора.

Само че тук не ставало дума за сто-двеста долара, скатани от Чичо Сам; това можело да се окаже много сериозно престъпно деяние, което пък повдигало следващия въпрос:

Откъде са тези пари?

— Мислиш ли, че са пари от дрога? — попитал Пол.

Той често гледал полицейски сериали и автоматично свързвал всяка сума, която не се побира в портфейла, с незаконно разпространение на наркотици. Не че в района нямало такава дейност: дрогата хвърчала през границата като сняг, но трафикът ставал с камиони, коли и кораби, а не със самолети.

— Възможно е — казал Харлан. — Но не виждам никаква дрога.

— Може да са я продали и това да е печалбата — казал Пол. Той пуснал ъглите на пачката между пръстите си, очевидно звукът му допадал.

Някакъв предмет в сака привлякъл вниманието на Харлан. Бил брой на монреалския вестник „Газет“ от 14 юли 2001, тоест от преди малко повече от година.

— Погледни — казал той на Харлан.

— Невъзможно — отсякъл Харлан. — Този самолет е тук по-отдавна. Той почти се е сраснал с гората.

— Ами освен ако „Газет“ се разпространява на отдалечени от цивилизацията местопроизшествия, то самолетът е паднал тук някъде около 14 юли.

— Не помня такъв случай — казал Харлан. — Ако някъде падне самолет, ще се разбере и някой ще започне да разпитва, особено ако на борда е имало двеста хиляди долара. Все пак…

— Шшш! — казал Пол. Той се опитвал да си спомни. Някаква журналистка, някакъв материал…

— Мисля, че идваха да разпитват — казал накрая.

Минута по-късно Харлан също си спомнил.

— Жената от вестника — казал той и направил гримаса, когато Пол добавил:

— И мъжът с нея.

Ърни Скъли се размърда на стола си. Безпокойството започваше да му личи. Очевидно споменаването на мъжа и жената го бе притеснило.

— Тя имаше ли име? — попитах.

— Каза ни някакво име — отвърна Мариел, — но ако е било истинско, значи никога не е писала за вестник или списание, които баща ми би могъл да открие. Представяше се като Дарина Флорес.

— А мъжът, когото споменахте?

— Той не беше от разговорливите — каза Ърни. — Двамата се движеха отделно, но Харлан каза, че ги видял да си говорят пред мотела. Вече било тъмно и двамата седели в колата на жената. Вътрешното осветление било включено и на Харлан му се сторило, че двамата се карат, но не беше сигурен. Харлан твърдеше, че двамата се държали подозрително и тази случка го потвърждаваше. На следващия ден си заминаха и жената повече не се появи.

Жената повече не се появила.

— Но мъжът се появи отново? — попитах.

До него Мариел потрепери, сякаш я бе полазило някакво насекомо.

— Да — каза тя. — Той определено се появи отново.

Дарина Флорес била най-красивата жена, която Харлан бил срещал. Той никога не бил изневерил на жена си, а двамата били отдали един другиму девствеността си в първата брачна нощ, но ако Дарина Флорес му се предложела — вероятност, която Харлан допускал толкова малко, колкото и безсмъртието на собствената си душа, — то той би се изправил пред непреодолимо изкушение, след което вероятно би му се наложило да живее с вината си. Имала кестенява коса и маслинен тен, в очите й имало нещо азиатско, а ирисите били толкова тъмнокафяви, че понякога изглеждали черни. Това би трябвало да е притеснително и дори зловещо, но Харлан го намирал за привлекателно и не бил единствен: всички мъже във Фолс Енд, запознали се с Дарина Флорес — плюс вероятно няколко жени, — си лягали вечер, измъчвани от нечисти помисли за нея. Тя била темата на разговорите в „Маринованата щука“ от момента на пристигането си, а много вероятно и в „Лестър“, макар че Харлан и Пол не посещавали кръчмата на Лестър, защото Лестър Лефорж бил мръсник, който прелъстил братовчедката на Пол, Анджела, когато били на деветнайсет, и затова никога не му било простено, макар синът на Харлан, Грейди, да си пиел пиенето в „Лестър“ всеки път, когато си идвал във Фолс Енд, нарочно, напук на баща си.