Джон Коннолли - Ангелите на гнева

— Клиентът?

— Нерядко.

— Аз няма да ви лъжа, мистър Паркър.

— Приятно ми е да го чуя, стига да не е лъжа.

— Леле, не ви е останал много идеализъм, а?

— Останал ми е. Просто го пазя под черупка от скептицизъм.

— Аз пък не искам да преследвате някого. Поне не в този смисъл. Но Ърни може и да не се съгласи с това.

— Когато решихте да дойдете, мистър Скъли опита ли се да ви разубеди? — попитах.

— Откъде знаете?

— Тънкости на занаята. Той не умее да крие чувствата си. По принцип честните мъже не умеят това.

— Според него трябва да си траем и да не разправяме каквото знаем. Бедата вече се е случила. Не искаше да петним паметта на брат му, пък и на баща ми.

— Но вие сте на друго мнение.

— Извършено е престъпление, мистър Паркър. Може би не само едно.

— Да попитам още веднъж: защо не се обърнете към полицията?

— Ако всички се обръщат към полицията, ще се превърнете в редовен барман и нередовен детектив.

— Или никакъв.

Връщайки се от тоалетната, Ърни Скъли свали бейзболната си шапка и прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Бях почувствал известно напрежение между него и Мариел, но още по-ясно чувствах, че Ърни е уплашен. Мариел също беше уплашена, но тя го прикриваше по-добре. Ърни Скъли: последният честен мъж и все пак не дотам честен, че да не се опита да запази тайните на брат си скрити. Изгледа ни, проверявайки дали сме обсъждали нещо нередно зад гърба му.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

— До сечището — казах.

Пол и Харлан погледнали към сечището. Самецът лежал мъртъв в краката им, но страхът му още витаел около тях. Харлан стиснал пушката си, в която били останали още четири патрона, колкото и на Пол. Нещо било подплашило самеца, може би привлечено от мириса на кръвта му, и те не искали да се сблъскат неподготвени с някоя мечка или, не дай боже, с планински лъв, защото и двамата били слушали разкази за това, че в щата отново са се завъдили големи котки. Никой не бил виждал такава от почти двайсет години, но не искали те да бъдат първите.

Заобиколили трупа на елена и пристъпили към откритото пространство. Чак когато се доближили съвсем, усетили миризмата на влага и гниещи растения. Пред тях лежала черна вода — толкова тъмна, че изглеждала гъста като катран. Поглеждайки надолу, Харлан за миг доловил отражението на лицето си. Водата сякаш поглъщала протоните, лъчите от техните фенерчета и оскъдната светлина, която се процеждала през клоните. Харлан залитнал назад, изгубил равновесие и се блъснал в Пол, който бил точно зад него. Той се олюлял и за малко не паднал във водата. Земята сякаш се наклонила под краката му. Изпуснал оръжието и инстинктивно размахал ръце като птица, която се опитва да избяга от похитителя си. Тогава Пол го хванал през гърдите и го издърпал назад, а Харлан обгърнал дънера на някакво дърво в отчаяна прегръдка.

— Помислих, че падам — казал той. — Помислих, че ще се удавя.

Но не точно да се удави: да се задуши може би или още по-лошо, защото, макар да бил сигурен, че в дълбините на това вирче няма нищо живо (Сигурен ли? По какъв начин? Сигурен, че север е север и изток е изток? Но тази сигурност не важала тук, в това поне бил убеден), това не означавало, че вирът е празен. Той миришел на злонамереност, на опасността човек да бъде засмукан и погълнат. Харлан изведнъж осъзнал тишината, която владеела това място. Минала му мисълта, че нощта се спуска много бързо: по небето не се виждали звезди, а проклетият компас бил отишъл по дяволите. Имало опасност да се изгубят, а точно това желаел най-малко от всичко на света.

— Трябва да тръгваме — казал Харлан. — Това място не ми харесва.

Осъзнал, че Пол не бил проговорил, откакто били видели онзи вир. Приятелят му стоял с гръб към него, а пушката му сочела надолу към земята.

— Чуваш ли? — казал Харлан. — Трябва да се махнем оттук. Работата не ми харесва. Цялото място е…

— Погледни — казал Пол. Той стъпил встрани, осветил повърхността на вира с фенерчето си и Харлан го видял.

Отличавал го силуетът, макар гората да скривала очертанията. На пръв поглед приличал на дънер на паднало дърво, макар и доста по-дебело от околните, но част от крилото се виждала през листака, а лъчът на фенерчето се отразявал от лъскавите части на корпуса. Никой от двамата не разбирал много от самолети, но се виждало, че е двумоторна витлова машина, на която липсвал десният мотор, изгубен при катастрофата заедно с по-голямата част на крилото. Самолетът лежал по корем от северната страна на вира с нос, опрян в стъблото на голям бор. Гората била затворила просеката, която самолетът трябва да е направил при спускането си, макар това само по себе си да не било чак толкова необикновено. Това, което било наистина странно и накарало мъжете да замръзнат, бил фактът, че самолетът бил почти напълно покрит с растителност. Върху него пълзели филизите на лозите, обгръщали го папрати, закривали го храсти. Самата земя сякаш бавно го поглъщала, защото самолетът потъвал в почвата и долната половина на левия двигател вече била изчезнала. Харлан си помислил, че самолетът сигурно лежи там от десетилетия, но частите, които се виждали през зеленината, не изглеждали толкова стари. Нямало ръжда, нямало изгнили места. Както щял да каже от своя смъртен одър пред близките си, сякаш гората поглъщала самолета и за целта там растяла с по-голяма бързина.