Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Дарина Флорес наела стая в мотел „Нодърн Гейтуей“ в покрайнините на града. Обяснявала на хората, че пише статия за Великата северна гора, опитвайки се да улови нейното величие и тайнственост, за да ги представи на хората, които не само си купуват лъскави туристически списания, но и разполагат с парите да посещават местата, които се описват в тях. Казала, че най-много се вълнува от истории за изчезнали хора, както отдавнашни, така и не толкова отдавнашни: за ранни заселници, за хора, хванати в капана на зимата в продължение на месеци, за изчезнали туристи…

Дори за изчезнали самолети, добавила тя, защото била чула, че горите са толкова гъсти, че имало случаи с паднали самолети, които никога не били открити.

Харлан не разбирал защо истории за изчезнали хора или за хора, превърнати от глада в канибали, биха допаднали на богатите туристи, но пък той не бил журналист, пък и човешката глупост отдавна била престанала да го учудва. Затова той, Пол, Ърни и още неколцина мъже изтупали от прахта всички стари истории, които си спомняли, за да доставят удоволствие на Дарина Флорес, като украсявали някои подробности, а други направо си измисляли. Дарина Флорес прилежно си записвала и ги черпела от служебната си сметка, като безбожно флиртувала с мъже, които биха могли да са й дядовци, а по някое време вечерта отново насочила разговора към самолетите.

— Дали няма някакъв, хм, извратен интерес към самолетите? — попитал Джаки Строс, един от тримата местни евреи, докато двамата с Харлан стояли пред съседни писоари в тоалетната, отваряйки място в мехурите си за още бира, и съответно още време с божествената Дарина Флорес.

— Защо, да нямаш някой скрит самолет? — попитал Харлан.

— Чудех се дали не мога да наема един и да я разходя.

— Нареди се на опашката — казал Харлан.

— Имам страх от летене — казал Джаки. — Ще ми се да можехме да свършим всичко на земята.

— Джаки, на колко си години?

— Скоро ще навърша седемдесет и две.

— Имаш слабо сърце. Каквато и работа да свършиш с тази жена, тя ще ти бъде последна.

— Знам, но така ще е най-добре. И без това ако оживея, жена ми ще ме убие. По-добре да се гътна в прегръдките на такава жена, отколкото да доставя на моята Лоуис удоволствието да ме пребие до смърт след това.

И така, мъжете се надпреварвали да предлагат на Дарина Флорес своите истории, истински или измислени, а тя от своя страна им предлагала храна за техните фантазии и всички си прекарвали много добре освен Ърни Скъли, който не пиел, защото бил на антибиотици, и забелязал, че Дарина Флорес почти не отпива от своята водка с тоник, а устните й едва се повдигат в усмивка, че очите й вече не придобиват онази вечерна дълбочина, че отдавна вече не си записва и вече само слуша, но с половин ухо, точно както се усмихвала с половин уста, и пиела половин пръст цяла вечер.

И така, на Ърни най-после му доскучало, взел си шапката и си заминал. Тъкмо да влезе в пикапа си, когато зърнал Ейприл Шмит, собственичката на другия мотел в града, наречен „Вакейшънленд“, та тя стояла пред офиса на мотела и пушела, както се сторило на Ърни, с доста разсеян вид. Ейприл не била бог знае каква пушачка, Ърни имал тази информация поради факта, че двамата с Ейприл споделяли леглото, когато били в настроение, тъй като и двамата по принцип били саможиви, но все пак от време на време човек има нужда от компания. Ейприл пушела само когато била недоволна, а Ърни предпочитал Ейприл да е доволна, защото в това настроение била по-склонна към споделянето на леглото, а Дарина Флорес, със своята искрена или фалшива закачливост, била предизвикала у него необходимост от женска компания.

— Добре ли си, скъпа? — попитал той, поставяйки ръка на кръста й точно над все още хубавия задник.

— Нищо ми няма — казала тя.

— Но ти пушиш. Значи не е нищо.

— Дойде някакъв, иска стая. Не ми хареса видът му и му казах, че мотелът е пълен.

Тя дръпнала от цигарата и я погледнала с отвращение, хвърлила я на земята изпушена едва до средата и я стъпкала. После се свила зиморничаво и потръпнала, макар вечерта да била топла. Ърни внимателно обгърнал раменете й и тя се отпуснала в него. Треперела неудържимо, а Ейприл не била от страхливите. Ужасът й прогонил всички плътски мисли от главата му. Тази жена умирала от страх. Ърни я обичал по своя сдържан начин и не искал да я вижда разстроена.

— Попита защо свети табелката „Свободни стаи“, щом мотелът е пълен — продължила Ейприл. — Казах му, че съм забравила да я изключа. Той огледа паркинга. Има само четири коли, така че разбра, че го лъжа. Стоеше и ми се хилеше, гадното лайно. Хилеше се, а пръстите му мърдаха и той смъкваше дрехите от тялото и плътта от костите ми. Кълна се, усещах пръстите му върху мене, вътре в мене, в… в интимните ми части. Насилваше ме, без дори да ме докосва. Господи!