Джон Коннолли - Ангелите на гнева

И все пак взели парите. Накрая цялата работа се свела до това. Взели парите и ги използвали да облекчат живота си. Когато ракът започнал да обръща клетките в организма на Пол като пулове в игра на реверси, от бяло на черно, той дискретно изпробвал поредица от лечения, някои традиционни, други не, и никога не паднал духом, дори когато накрая поставил дулото на пушката в устата си, защото за него това не било акт на отчаяние, а прегръщане на неговата последна, най-прекрасна и най-сигурна надежда.

А съпругата на Харлан Ветърс получавала грижи в дома си, докато комбинацията от Паркинсон и Алцхаймер достигнала критична точка и той бил принуден да я премести в специализирано заведение. Това бил най-добрият дом за стари хора в района на Фолс Енд. Стаята й била светла, с гледка към гората, защото обичала гората също толкова, колкото и съпругът й. Харлан я посещавал всеки ден, а през лятото я извеждал в инвалидната количка и слизали в града за сладолед, а понякога тя си спомняла за няколко минути кой е и взимала ръката му в своята, а неговата сила сякаш спирала треперенето й. Но през повечето време се взирала пред себе си с празни очи, а Харлан не знаел дали тази празнота е по-добра или по-лоша от страха, който оживявал чертите й, когато всичко й изглеждало непознато и ужасно: градът, съпругът, дори тя самата.

Когато сестрата на Пол Скъли узнала, че съпругът й е проиграл на комар всичките им спестявания, брат й се притекъл на помощ и сложил на нейно име пари в сметка, до която само тя имала достъп. Съпругът й пък бил насърчен да отиде да се лекува от страстта си, а важна роля за убеждаването му изиграл един разговор с Пол Скъли, по време на който пушката на Пол стояла в подозрителна близост до комарджията.

И тъй като живеели в малък град, винаги се разбирало кога някой има проблеми — загубена работа, заболяване, дете, оставено на грижите на бабата и дядото, защото родителите не смогват — и през нощта на стъпалата пред прага се появявал плик, а бремето малко олеквало. По този начин те опазили съвестта си чиста, макар и двамата мъже да получавали същите странни сънища и видения, в които нещо ги преследвало в гората чак до черния вир, където друго нещо се надигало от дълбината, вечно заплашващо да се покаже над повърхността, но никога не успяващо преди да се събудят.

Освен това почти не минавал ден, в който Харлан и Пол да не мислели със страх за това как някой ще открие падналия самолет и ще попаднат на следи от тяхното присъствие. Не били сигурни какво ги плаши повече: законът или онези, които можели да имат личен интерес към самолета и неговото съдържание. Но страховете им постепенно избледнели и кошмарите престанали да ги навестяват толкова често. Парите малко по малко се свършили, останала само малка част от тях, и Харлан и Пол започнали да вярват, че са извършили престъпление без жертва, когато мъжът с издутия врат се завърнал във Фолс Енд.

През един студен януарски следобед на 2004 година човекът, известен като Брайтуел — ако може да се нарече човек, — се появил отново.

Харлан Ветърс ненавиждал зимните месеци: не ги обичал още докато бил младеж с изобилие от енергия, висок мускулен тонус и здрави кости, но запасите му и от трите качества били силно намалели и вече посрещал първия сняг едва ли не с ужас. Съпругата му се смеела, докато той ругаел снимките в зимните каталози, които намирал в пощенската кутия през август, или лъскавите рекламни брошури, сгънати в „Мейн Сънди Телеграм“, от които се усмихвали доволни хора, облечени в топли дрехи и стиснали лопати за сняг, сякаш три-четири месеца тежка зима били някакво щуро забавление, по-страхотно и от Дисниленд.

— На бас, че никой от тези хора не е от нашия щат — казвал той, сочейки снимките. — Би трябвало да снимат някой нещастник, затънал в сняг до коленете, който се опитва да си откопае колата с лъжица.

Анджелин го потупвала по рамото и казвала:

— Така не биха продали много пуловери — на което Харлан отвръщал с мърморене, а тя го целувала по темето и го оставяла, знаейки, че по-късно ще го намери в гаража да проверява я ралото, с което превръщал пикапа в снегорин, я фенерчетата, я запасите от батерии; или пък резервния генератор и състоянието на бараката за дърва, и всичко това още преди листата на дърветата да са почнали да капят.

През следващите седмици той правел списък на всичко необходимо като храна и оборудване, а после някоя ранна утрин потеглял за складовете на едро в Бангор или ако бил в настроение за по-дълго шофиране, в Портланд, а вечерта се връщал с разкази за лоши шофьори, кафета за по два долара и понички, които не можели да се сравняват с поничките на Лори Боудън долу в закусвалнята на Фолс Енд, и кой знае защо, каква толкова философия има в едни понички? Тя му помагала да намести покупките, в които имало толкова кутии с какао, колкото цял град не може да изпие за една зима, защото знаел колко много обича тя горещо какао и не искал да остава без любимата си напитка.