Джон Коннолли - Ангелите на гнева

От друга страна, този мъж вероятно бил тук заради парите. Вероятно те го били привлекли. Вероятно Харлан и Пол не били внимавали толкова, колкото си мислели.

— Какво правите в стаята на жена ми? — попитал той. — Нямате право да влизате тук. Допускат се само роднини и приятели.

Мъжът пристъпил към леглото на Харлановата съпруга и я погалил по лицето и косата. Пръстите му се плъзнали към нейните устни и ги разтворили безсрамно. Анджелин промърморила в съня си и се опитала да отмести глава. Чифт бледи пръсти се наврели в устата й и Харлан видял как мускулите на ръката му се стегнали.

— Казах да седнете, мистър Ветърс. Ако не го направите, ще откъсна езика на жена ви.

Харлан седнал.

— Кой сте вие? — попитал.

— Името ми е Брайтуел.

— Какво искате от нас?

— Знаете какво.

— Не, сър, не зная. Искам да се махнете оттук, затова ще се опитам да дам отговор на въпросите ви, но напразно сте били път дотук.

Докато Брайтуел продължавал да гали косата на Анджелин, ръкавът му се повдигнал и Харлан видял знака на китката му. Приличал на тризъбец.

— Разбрах, че жена ви страда едновременно от паркинсон и алцхаймер?

— Да.

— Сигурно ви е трудно.

В тона му нямало и следа от съчувствие.

— Не колкото на нея.

— Не ми се вярва да е така.

Брайтуел погледнал спящата жена. Той извадил пръстите си от устата й, помирисал ги, после ги близнал с изострения връх на езика си, който по цвят и твърдост приличал на парче суров черен дроб. Мъжът оставил другата си ръка върху челото на Анджелин. Мърморенето й се усилило, сякаш тежестта на ръката я притеснявала, но не се събудила.

— Погледнете я: тя почти не помни коя е, а сигурно през повечето време не помни и вас. Каквото и да сте обичали у нея, отдавна си е заминало. Тя е просто една черупка, един безсмислен товар. И за двамата ще е избавление, ако тя просто… издъхне.

— Не е вярно — казал Харлан.

Брайтуел се усмихнал и тъмните му очи се вторачили в Харлан и намерили мястото, където Харлан криел най-лошите си мисли, и макар да не помръднал с устни, Харлан чул думата „лъжец“. Той не издържал погледа на Брайтуел и свел посрамен очи.

— Аз мога да го предизвикам — казал Брайтуел. — Една възглавница на лицето, лек натиск върху носа и устата. Никой никога няма да узнае и вие ще бъдете свободен.

— Не говорете така, мистър. Да не сте посмели да говорите така.

Брайтуел се изкискал. Бил странно женствен кикот. Дори закрил уста със свободната си ръка.

— Шегувам се, мистър Ветърс. Честно казано, може да заподозрат нещо, ако умре при, хм, необичайни обстоятелства. Да убиеш е лесно, трудното е да не те хванат. Което, разбира се, важи за повечето престъпления, но особено за убийство. Знаете ли защо?

Харлан стоял с наведена глава, вторачен в обувките си. Страхувал се, че мъжът може отново да надникне в очите му и да открие вината му. Тогава се разтревожил, че поведението му може да се сметне като проява на гузна съвест, като признание за престъпление, в което още не бил обвинен. Той се стегнал и вдигнал очи към омразния натрапник.

— Не — казал Харлан. — Не знам.

— Защото убийството е едно от малкото престъпления, които рядко се вършат от опитни престъпници — казал Брайтуел. — Това е престъпление от ярост или страст и следователно рядко е замислено предварително. Убийците допускат грешки, защото не са го правили преди това. Те нямат опит в убиването. Това ги прави лесни за откриване и лесни за наказване. Поуката е следната: престъпленията са работа за професионалисти.

Харлан чакал, опитвайки да овладее дишането си. Радвал се, че в стаята е студено, защото студът спирал потенето.

— Такива жертви правите за нея — казал Брайтуел и отново погалил Анджелин по косата. — Не можете дори да си позволите нови обувки.

— Харесвам си ги — казал Харлан. — Добри обувки са.

— С тях ли искате да ви погребат, мистър Ветърс? — попитал Брайтуел. — Тези ли обувки искате да се подават от ковчега ви, когато дойдат да ви оплачат? Едва ли. Предполагам, че в гардероба пазите някой нов чифт в кутия за тази конкретна евентуалност. Вие сте разумен човек. Вие сте от хората, които се грижат за всичко отнапред: за старостта, за болестите, за смъртта.

— Не мисля, че ще има някакво значение как ще ме натруфят, когато умра — казал Харлан. — Ако щат, да ме сложат в рокля, все ми е тая. А сега ако обичате, махнете ръката си от жена ми. Не ми харесва, а сигурно и на нея.

Ръката на Брайтуел се вдигнала от кожата на Анджелин и Харлан изпитал облекчение. Тя се успокоила и дишането й станало по-равномерно.