Джон Коннолли - Ангелите на гнева

— Сигурен съм, че ще пожелаем — отвърнал сподавено Харлан, трогнат от искрената загриженост на младата жена. Знаел, че си плаща за услугите им, но оценявал това, че правят повече, отколкото са длъжни. Наслушал се бил на ужасни истории дори за най-скъпите домове за възрастни хора, но тук никой не давал и най-дребния повод за недоволство.

Той се отправил бързешком по топлия коридор, чувствайки болка в ставите и влага в лявата си обувка. Не бил забелязал, че подметката се е разлепила, но лесно можела да се поправи. Водел пестелив живот, донякъде по навик, но най-вече за да може жена му да прекара последните си дни на това място. Не бил прахосал и цент от парите от самолета, макар понякога стомахът му да се свивал от мисълта за тях. Години по-късно той продължавал да очаква някой да го тупне по рамото или да почука на вратата му и униформен служител да му съобщи официално, че искат да поговорят с него за някакъв самолет…

Изглежда, бил единственият посетител в онзи следобед. Вероятно състоянието на пътищата карало хората да си останат вкъщи и самотните пациенти в дома дремели, гледали телевизия или просто зяпали през прозорците. Никой не разговарял. Било тихо като в манастир. Една врата, отваряна с код, водела към специалното отделение, в което се помещавали по-неспокойните пациенти, склонни да сноват насам-натам, обхванати от смут или страх. Жена му живяла там две години, но с напредването на паркинсоновата болест тя вече не била в състояние да снове из помещенията и дори не можела да стане от леглото без чужда помощ. Той бил донякъде доволен, че вече е в общата част на заведението: крилото с повишена сигурност, въпреки всички удобства, твърде много напомняло на затвор.

Вратата на стаята й била открехната. Той почукал леко, преди да влезе, макар да бил уведомен, че тя спи. Сега повече от всякога внимавал да не нарушава нейното спокойствие и достойнство. Знаел как може да я притесни внезапното нахлуване в личното й пространство, особено в някой от лошите дни, когато изобщо не успявала да го познае.

Когато влязъл, очите на жена му били затворени, а лицето й — обърнато към вратата. Забелязал, че стаята е студена, което го изненадало. Персоналът бил изключително внимателен в поддържането на подходяща температура зиме и лете. Основните прозорци били заключени и се отваряли само със специален ключ, за да предпазят по-неспокойните пациенти от наранявания или опити за бягство. Малките прозорци под тавана се отваряли частично, за да може стаята да се проветрява, но Харлан забелязал, че всички те били затворени.

Той пристъпил в стаята и вратата се хлопнала зад гърба му. Чак тогава усетил миризмата му. Когато Харлан се обърнал, мъжът стоял, облегнат на стената с мъртвешка усмивка, а моравата буца на гушата му била като кървав мехур, готов да се пръсне.

— Седнете, мистър Ветърс — казал той. — Трябва да поговорим.

Въпреки цялата необичайност на ситуацията, сега, когато най-лошото било дошло, Харлан установил, че не се страхува. Все още хранейки бледа надежда, че това, което се случва, не е истина, той си давал сметка, че винаги бил очаквал накрая някой да дойде, и понякога в онези зловещи сънища се мяркал мъж с деформиран от тлъстините профил и ужасен израстък на и без това дебелата гуша. Това бил образът, в който възмездието било избрало да му се яви.

Харлан обаче не смятал да си признава, докато има някакъв избор. Той влязъл в предварително намислената роля на невинния. Вече я бил упражнявал достатъчно. Не знаел защо, но бил убеден, че този човек не бива да узнае местонахождението на самолета във Великата северна гора и не само заради парите, които двамата с Пол били взели. Хората, които през годините идвали да търсят самолета — защото двамата с Пол се били научили да ги разпознават по историите, разказвани от озадачените водачи, — не си приличали един с друг: някои, като Дарина Флорес, били привлекателни, а други, като този мъж, били отвратителни. Някои приличали на бизнесмени или учители, други на ловци и убийци, но общото между всички тях било впечатлението, че нямат уважение нито към Бога, нито към човека. И ако търсели нещо от самолета (а Харлан добре помнел документите с поименни списъци), то дълг на всеки свестен човек било да им попречи да стигнат до тях или поне така си казвали Харлан и Пол в желанието си да изкупят донякъде вината за присвоените пари.

Но никой от двамата не бил толкова наивен, та да смята, че кражбата ще остане ненаказана или че ако разкрият местонахождението на самолета пред Дарина Флорес или друг като нея, истината можела да им купи спокойствие през последните години от живота им. Дори само знанието за съществуването на самолета било достатъчно проклятие, защото и двамата били разгледали онзи списък и част от имената останали запечатани в мозъка на Харлан. Дори можел да ги изреди, ако се наложело. Не много, но достатъчно. Достатъчно, за да се прости с живота си.