Джон Коннолли - Ангелите на гнева

— Хубаво място — казал Брайтуел. — Удобно. Чисто. Сигурен съм, че и персоналът е мил. А не като онези на минимална заплата, нали така?

— Сигурно не.

— Няма сестри, които крадат дребните пари от шкафчетата и лакомствата, оставени от внучетата за баба — продължил Брайтуел. — Няма скучаещи перверзници, които се промъкват нощем и пъхат пръсти по отверстията на пациентите за спомен, нещо от добрите времена. Макар че знае ли човек? Не ми харесва този мъж Кланси. Никак не ми харесва. Усещам, че не е стока. Краставите магарета се надушват. Стане ли дума за перверзници, инстинктът никога не ме лъже.

Харлан не отвърнал. Знаел, че това е примамка. Най-добре било да запази спокойствие и да не се ядосва. Ядосал ли се, можел да се издаде.

— Но няма лошо. Жена ви едва ли ще си спомни. На някои дори им харесва. Последният път трябва да е бил доста отдавна. Както и да е, да не съдим Кланси прибързано. Все пак външният вид понякога лъже.

Той се ухилил и опипал израстъка на гърлото си с всичките му гънки и драскотини.

— За да се върнем на важния въпрос, искам да кажа, че такива продължителни грижи сигурно струват доста. Човек трябва много да работи, за да ги плаща. Мнооого да работи. А вие сте пенсионер, нали така, мистър Ветърс?

— Да.

— Предполагам, че сте заделяли по малко пари за черни дни. Като един разумен мъж, както казах.

— Да. И не съм спирал.

— Работили сте в горската полиция, нали така?

Харлан не си направил труда да попита откъде мъжът знае толкова много за него. Важното било, че мъжът е там и вече го е проучил. Харлан не би трябвало да е изненадан и не бил.

— Да.

— Плащаха ли добре?

— Достатъчно, и малко отгоре. Поне за мен беше достатъчно.

— Проверих банковата ви сметка, мистър Ветърс. Никога не сте имали на сметката си повече от дребни стотинки, образно казано.

— Нямам доверие на банките. Държа парите си подръка.

— Всичките? — Очите на Брайтуел се разширили в престорено изумление. — Че колко трябва да са били? Всичките — това може да е доста. Може да са хиляди, даже десетки хиляди. А, мистър Ветърс? Десетки хиляди ли бяха? Или повече?

Харлан облизал устни и преглътнал. Не искал гласът му да затрепери. Никаква слабост: пред този човек не бивало да прояви никаква слабост.

— Не, никога не са били много. Продажбата на семейната къща след смъртта на майка ми осигури единствения страничен капитал, както се казва.

По лицето на Брайтуел пробягало съмнение.

— Къща ли?

— Живееха в Калис — казал Харлан, произнасяйки „Кале“ по местния начин. — Бях единствено дете и я наследих. Късмет, имайки предвид какво стана с Анджелин.

— Голям късмет.

Харлан вдигнал очи към Брайтуел.

— Казах ви, сър: не знам какво търсите, но ви предупредих, че няма да го намерите. А сега, ще ви бъда задължен, ако ни оставите насаме. Прекалихте с гостуването си.

В този миг Анджелин отворила очи. Тя погледнала Брайтуел и Харлан си помислил, че ще започне да пищи. Молел се да не го направи, защото не можел да предположи реакцията на натрапника. Способен бил на убийство, за да защити себе си, това било ясно. Този човек миришел на смърт.

Но Анджелин не изпищяла: тя проговорила и звукът на гласа й накарал Харлан да се просълзи. Говорела с глас, който Харлан не бил чувал от много време, с нежните, красиви тонове на зрелите й години, но под нейния глас сякаш звучал друг, по-дълбок.

— Знам какво си — казала тя и Брайтуел я погледнал изненадан. — Знам какво си — повторила тя — и знам какво се крие в тебе. Държач на души, връзвач на изгубени, преследвач на укрития ангел.

Тя се усмихнала и това се сторило на Харлан по-ужасно от всички изражения на Брайтуеловото лице. Очите на Анджелин блестели, а тонът й бил подигравателен, почти тържествуващ.

— Дните ти са преброени. Той идва за теб. Ще си мислиш, че си го намерил, но той ще е намерил тебе. Махни се оттук. Скрий се, докато още можеш. Изкопай си дупка в земята и се зарий в нея и може би ще те отмине. Може би…

— Кучка — казал Брайтуел с несигурен глас. — Умиращият ти мозък ръси безсмислици.

— Гадна стара мърша — казала Анджелин, без да го слуша. — Жалко бездушно създание, крадящо чужди души за компания. Бягай, но няма да помогне. Той ще те намери. Той ще те намери и ще те премахне. Теб и всички като тебе. Бой се.

Вратата на стаята се отворила и се появила сестра Ивлин с поднос, на който имало две чаши и чинийка с бисквити. Тя се заковала на място при вида на Брайтуел.

— Кой сте вие? — попитала го.