Джон Коннолли - Ангелите на гнева

— Не са наши — казал Харлан. — Трябва да съобщим в полицията за тях.

— Защо? Ако това бяха честно изкарани пари, щяха да ги търсят честни хора. Щяха да съобщят за самолета по новините. Щяха да преровят гората в търсене на оцелели. Вместо това се появи някаква жена, която се преструваше на журналистка, плюс цяло стадо изроди, които са толкова ловци и орнитолози, колкото аз съм трамвай.

Сакът лежал между тях. Пол го бил оставил отворен, вероятно нарочно, така че Харлан да вижда парите вътре.

— А ако ни хванат? — казал Харлан и гласът му потреперил. Не се ли върши тъкмо по този начин злото, постепенно, малко по малко, неусетно, докато си внушиш, че нередното е редно, а редното е нередно, защото не си лош човек и не вършиш лоши неща?

— Ще ги използваме само в нужда — казал Пол. — Вече сме стари да си купуваме спортни коли и модни дрехи. Ще ги използваме само да облекчим живота си през малкото години, които ни остават. Ако внимаваме, никой никога няма да узнае.

На Харлан не му се вярвало да е така. О, искал парите, но дълбоко в себе си не ги искал. Ето защо накрая, макар да взели парите, той предпочел да остави чантата със списъка недокосната. Харлан чувствал неговата важност. Той се надявал, ако онези, които търсят самолета, евентуално го открият, да приемат жеста му като някаква компенсация за кражбата, като признание за значението на истински важните неща. Може би ако си намерели документите, нямало да си потърсят и парите.

Това била една безкрайна нощ. Когато не говорели за парите, говорели за пилота или пилотите. Къде се били дянали? Ако били оцелели от катастрофата, защо не взели парите и документите със себе си, тръгвайки да търсят помощ? Защо ги били оставили в самолета?

Пол бил човекът, който влязъл обратно в самолета, разгледал една от пътническите, седалки и видял, че подлакътниците са строшени, а после намерил два чифта белезници, захвърлени зад пилотската седалка. Той показал откритията си на Харлан.

— Как се е случило всичко това според тебе?

И Харлан седнал на въпросното място, взел строшените подлакътници и ги повдигнал нагоре. После прегледал белезниците, в чиито ключалки все още били ключовете.

— Мисля, че някой е бил заключен за този стол — рекъл той.

— И се е освободил след катастрофата?

— Или преди нея. Може дори да я е предизвикал.

Двамата излезли от самолета, а чернилката на вира отразявала чернилката на гората и лъчите на фенерчетата им потъвали и в двете. Успели някак си да поспят, но това бил неспокоен сън, по някое време през нощта Харлан се събудил и видял Пол да стои над угасващата жарава с пушка в ръка, а старото му тяло било изпънато от напрежение.

— Какво има? — попитал Харлан.

— Стори ми се, че чух нещо. Някого.

Харлан се ослушал. Не чул нищо, но все пак се пресегнал за пушката.

— Нищо не чувам.

— Има някого, казвам ти.

Всички косми по тялото на Харлан настръхнали и той се изправил с пъргавината на юноша, защото го почувствал. Пол не грешал: сред дърветата имало нещо, което ги наблюдавало. Бил така сигурен, както че сърцето му бие и кръвта тече в жилите му.

— Господи — прошепнал Харлан. Едва дишал от напрежение. Обхванало го чувство на пълна беззащитност, което преляло в ужасно отчаяние. Той усещал глада и нуждата на това същество. Ако това бил звяр, то той бил различен от всички зверове, които познавал.

— Виждаш ли го? — попитал Пол.

— Нищо не виждам, но го усещам.

Харлан и Пол останали така, стиснали оръжията си, двама уплашени стари мъже, обърнати към неумолимото присъствие в мрака, докато най-сетне почувствали, че съществото е изчезнало, но все пак решили да караулят на смени до сутринта. Пол поспал първи, докато Харлан будувал, но умората на Харлан се оказала по-тежка, отколкото очаквал. Очите му постоянно се затваряли, главата му клюмала. В миговете, преди да се стресне, го сполитали кратки сънища. Присънвало му се някакво момиченце, което танцувало в гората, чието лице не можел да види ясно. Тя се доближавала до огъня, надничайки през дима и пламъците, разглеждала двамата мъже, ставала все по-дръзка, докато накрая, в последния сън, протегнала ръка да докосне лицето на Харлан и той забелязал, че част от ноктите са изпочупени, а останалите са пълни с пръст, и усетил миризмата на разложената й плът.

Повече не заспал. Изправил се, за да прогони дрямката.

Дрямката и момичето.

Защото миризмата все още се носела във въздуха, когато се събудил.

Била истинска.