Двамата се примолили като деца на Харлановата дъщеря да им даде колата си, докато най-после тя отстъпила. Неотдавна се била върнала в бащината си къща след раздялата със съпруга си и прекарвала повечето време в къщата. Пол я помнел като добро дете, а след като им дала ключовете от колата си, одобрението му се усилило още повече.
Минавал три часът, когато паркирали колата и навлезли в гората. Първият час минал в приказки, докато се придвижвали към някаква стара просека, обрасла с млада гора, каквато елените обичат: елша, бреза и топола. И двамата държали „Уинчестър“ 30–06 и стъпвали безшумно със своите ботуши „Ел Ел Бийн“. Харлан носел компас, но почти не го поглеждал. Знаели накъде вървят. Пол носел кибрит и въже, с което да теглят улова, както и два чифта домакински ръкавици, които се ползват при изкормването на животното и за предпазване от кърлежи. В раницата на Харлан били ножовете и ножиците.
Харлан и Пол практикували така наречения „лов с преследване“; не се интересували от пусии, канута или гончии, които изкарват дивеча на мушката. Разчитали единствено на очите и опита си, за да влязат в следи от елен: място, където животното се е отъркало, привлечено от благоуханните гладкостеблени дървета като бор, ела или смърч; местата, където са лежали; пътеките, които елените използват да пресекат гората по най-прекия път, за да пестят силите си. Следобедът превалял и те знаели, че елените ще се спуснат в ниското, където студеният въздух тегли миризмите надолу, затова се движели успоредно на рида, Харлан оглеждал земята за следи, а Пол следял околната гора за някакво раздвижване.
Когато Харлан намерил няколко червеникави косъма на тревата и високо на дънера на голяма ела, двамата мъже млъкнали. Ловът погълнал изцяло вниманието им, денят вече превалял, когато Пол за първи път зърнал елена: едър, близо стокилограмов самец с девет разклонения на рогата. Когато Пол го видял, опашката му вече стърчала тревожно и еленът се готвел да побегне, макар да бил само на десетина метра. Пол стрелял, но прибързано. Видял как еленът залитнал, уцелен от куршума, но после се обърнал и побягнал.
Това бил такъв фрапантен пропуск, че не би повярвал, ако не го бил видял с очите си; такава неточност допускат само новоизпечените ловци, дошли отнякъде да си поиграят на герои сред дивата природа с още неизсъхнало по пръстите им канцеларско мастило. Имало доста случаи, в които на водача се налагало да довърши раненото животно, защото се оказвало, че на клиента му липсва енергия, кураж или сърце да догони животното и да го отърве от мъките. Навремето дори се правели черни списъци на такива клиенти и водачите колегиално се предупреждавали за рисковете от работата с тях. Самият Пол Скъли имал опит с ранен елен, който бил принуден да догони и довърши, за да си спести страданието на животното, разхищението на живота му и петното, което бавната му смърт би оставила върху душата на ловеца.
Но ето че сега той самият се бил превърнал в такъв некадърник и докато гледал как раненият самец изчезва в притъмнялата гора, стоял там като гръмнат.
— Господи — промълвил той накрая. — Какво беше това?
— Уцели го в бута — казал Харлан. — Не съм сигурен, но може да стигне далече.
Пол преместил погледа си от пушката към ръката си и отново към пушката, сякаш търсейки обяснение в зрението или в координацията си, ала не установил нищо нередно и по-късно често се питал дали това не бил първият признак на заболяването, мигът между натискането на спусъка и удара на куршума, в който възникнал ракът, а грешката била предизвикана от незабележимия спазъм, от внезапното чувство, че една клетка в тялото му се е обърнала срещу самата себе си.
Но всичко това се случило по-късно: сега Харлан и Пол знаели само, че са ранили животното смъртоносно и са длъжни да го отърват от мъките му. Денят бил помрачен от случилото се и Харлан се питал колко ли време ще е нужно, за да пожелае Пол отново да излезе на лов. Сигурно било само, че няма да е този сезон. Не било в характера на Пол да бърза да се върне в гората, за да докаже, че пропускът е случаен. Не, той щял дълго да мисли върху случката, да се упражнява на стрелбището зад къщата. Едва когато се уверял, че сваля мишена след мишена безпогрешно, щял да помисли отново да се прицели в жив звяр.
Самецът оставил след себе си ясна следа от тъмна, алена кръв и панически екскременти по храстите и листака. Бързали колкото могат, но възрастта си казала думата и скоро намалили темпото. Самецът, объркан и агонизиращ, не вървял по никоя от пътеките и сякаш изобщо нямал намерение да се върне към някоя позната местност. Напредвали все по-бавно. Не след дълго целите плували в пот, а едно клонче така одрало лявата буза на Харлан, че кръвта се стичала в яката на ризата му. Раната трябвало да се зашие, но Пол извадил две лепенки от аптечката, с които затворил раната, така че кръвта скоро спряла, но от силната болка очите на Харлан се насълзявали, та си мислел, че в раната е останала треска.
Читать дальше