Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Братята Фулси бяха почти квадратни, носеха полиестерни дрехи, които винаги изглеждаха с един размер по-тесни, и взимаха лекарства за нерви, което ограничаваше нанесените от тях поражения до имуществени щети без човешки жертви. Майка им беше крехка жена с посребрени коси и човек не можеше да си представи как тази нежна утроба е породила двамата грамадни синове, които според градската легенда спели в специално сковани детски креватчета, защото обикновените не ги побирали. Каквато и да беше механиката на тяхното раждане, братята много обичаха майка си и винаги се стараеха да й доставят радост, но най-вече на рождения й ден. Ето защо предстоящото тържество ги правеше неспокойни, което пък правеше Дейв неспокоен, което от своя страна правеше неспокойни готвачите. Един от тях вече бе успял да се пореже с ножа за месо, когато научи, че ще отговаря за поръчките на семейство Фулси, и бе помолил за разрешение да си полегне, за да се успокои.

Добре дошли в „Мечката“.

— Може ли да ви попитам нещо? — каза Ърни Скъли малко след като пристигнаха с Мариел и аз им предложих питие, което те отказаха, а после кафе, което приеха.

— Разбира се — отговорих.

— Имате ли визитни картички?

— Да.

Извадих една от портфейла си за доказателство. Беше съвсем проста бяла визитка, на която с черни букви бяха изписани името ми, Чарли Паркър, номер на мобилен телефон, адрес на защитена електронна поща и мъглявата фраза „Детективски услуги“.

— Значи имате фирма?

— Нещо такова.

Той посочи с ръка около себе си.

— Тогава защо нямате офис?

— Често ми задават този въпрос.

— Ами ако имахте офис, сигурно нямаше да ви го задават толкова често — забеляза той с необорима логика.

— Излишен разход. Ако държах офис, щях да се чувствам принуден да седя вътре само за да оправдая наема. Това е малко като да сложиш каруцата пред коня.

Той помисли и кимна. Може би му хареса моята земеделска метафора, но по-вероятно одобри факта, че като не плащам грешни пари за офис, няма да товаря излишно сметките на клиентите си, в чието число вече се водеше и уважаемият Ърнест Скъли.

Но това беше по-рано вечерта, а сега вече се занимавахме с целта на нашата среща. Бях изслушал разказа на Мариел за последните дни на баща й и за спасяването на момчето Барни Шор и макар да се запъна малко на мястото, където трябваше да разкаже случката с мъртвото момиче, което се бе опитало да подмами Барни навътре в гората, не отклони очи от мен и не понечи да се оправдава за странния си разказ. Изслушах я, без да проявявам недоверие, защото бях чул приказката за момичето от Северната гора от друг човек преди много години и я смятах за истина.

Пък и по-странни неща бях видял през живота си.

Но ето че тя стигна до самолета и напрежението между нея и Ърни Скъли, брат на най-добрия приятел на баща й, стана осезаемо като електричество във въздуха. Досетих се, че темата е била предмет на многократни обсъждания и дори спорове между двамата. Скъли се поотдръпна навътре в сепарето, сякаш за да се дистанцира от това, което предстоеше да прозвучи. Беше дошъл с нея от немай-къде. Мариел Ветърс възнамеряваше да разкрие част или пък почти всичко от онова, което й бе разказал нейният баща, а Скъли си даваше сметка, че е по-добре да присъства и да чуе всичко, вместо да си седи вкъщи и да се коси какво може да наговори Мариел в негово отсъствие.

— Имал ли е означения? — попитах.

— Означения ли?

— Да, числа и букви за разпознаване. Тук му казват N-число, обикновено стои на корпуса. На самолетите, регистрирани в САЩ, винаги започва с буквата N.

— О. Не, баща ми не видял никакви означения, пък и самолетът бил почти целият скрит.

Това звучеше странно. Никой не би карал самолет без каквито и да е означения.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Но каза, че при приземяването самолетът бил загубил част от крилото и цялата опашка.

— Описа ли самолета?

— Започна да сравнява снимки на самолети от този тип и реши, че трябва да е бил „Пайпър Шайен“ или нещо подобно. Двумоторен самолет с четири или пет прозореца отстрани.

Намерих на телефона си изображение на въпросния самолет в интернет, което сякаш потвърждаваше думите на Мариел за означенията. Регистрацията на самолета бе на опашката, следователно, ако опашката е липсвала, а останалите знаци са били на долната страна на крилото, то самолетът не е могъл да се идентифицира от пръв поглед.

— Какво означава, че самолетът бил почти скрит? — попитах. — Че някой се е опитал да го скрие?