Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Тя беше дребна жена с бял кичур в късата черна коса, напомняща сврача окраска, със S-образен белег на шията, подобен на змийска следа върху светъл пясък. Очите й бяха яркозелени, а бръчките в ъглите им подчертаваха ирисите, когато се усмихваше, и й придаваха допълнителен чар. Дискретният грим нито я подмладяваше, нито я състаряваше. Изглежда, беше напълно доволна от външността, която Господ й бе дал, и само когато се налагаше да посети големия град по работа или за развлечение, се „гиздосваше“, както би се изразил дядо ми. Не носеше брачна халка, а единственото й бижу бе сребърен кръст на проста верижка, окачен на врата й. Ноктите й бяха дълбоко изрязани и човек би си помислил, че са изгризани до месо, ако ръбовете им не бяха съвсем чисти и равни. Скъсаното място на десния крачол на черните официални панталони бе така сръчно закърпено с черно триъгълниче от същата материя, че почти не се забелязваше. Панталоните й стояха добре и вероятно струваха доста пари. Тя очевидно не бе от хората, които изхвърлят дрехата заради най-дребната повреда. Предположих, че ги е закърпила сама, не желаейки да повери тази работа другиму, нито да харчи пари за нещо, което може да свърши не по-зле от всяка шивачка. Безупречно бяла и гладка, мъжката риза, която носеше, извадена над панталоните, бе вталена допълнително. Имаше малки гърди, а сутиенът леко прозираше през материята на ризата.

Мъжът до нея бе два пъти по-възрастен, та и още няколко години отгоре. Беше облякъл за случая костюм от кафяв шевиот, съчетан с жълта риза и вратовръзка в жълто и кафяво; в началото вероятно е имал и кърпичка в горния джоб, но мъжът отдавна я бе захвърлил като твърде претенциозен аксесоар. Дядо ми наричаше този тип облекло „погребален костюм“, но с умело подбрана вратовръзка той ставаше еднакво подходящ и за кръщенета, и дори за сватби, стига, разбира се, да не лежеше на гърба на самия младоженец.

И макар да не бе облякъл костюма си по повод, свързан с пристигане или отпътуване от този свят, и да бе лъснал кафеникавите си обувки така, че блясъкът да прикрие очуканите бомбета, той бе нахлупил и старата си шапка, на която пишеше „Скъли — ориентиране и препариране“ с толкова засукан шрифт, че докато успееш да го разчетеш, собственикът на шапката вече е успял да ти тикне визитната си картичка и да узнае дали имаш някое животно за препариране, а ако не — дали не би желал да поправиш тази грешка с един излет в горите на Мейн. Имаше нещо трогателно във фигурата на този мъж, в ръцете му, които постоянно се събираха и разделяха, в плахите усмивки, които се появяваха и изчезваха като плисък от чувства върху огледалото на лицето му. За няма и час, откакто го наблюдавах, бях разбрал, че пред мен седи един твърде свестен човек. Характерът бе изписан на лицето му и бях сигурен, че когато напусне този свят, мъката по него ще е искрена, а липсата му ще се усеща дълго време сред познатите му.

Все пак си давах сметка, че симпатията ми към него се дължи донякъде и на настроението ми в този ден. Беше годишнина от смъртта на дядо ми и същата сутрин бях оставил цветя на гроба му, бях поседял там, загледан в потока от автомобили, пътуващи към и от Праутс Нек, Хигинт Бийч и Фери Бийч, все местни хора.

Странно, много пъти бях седял до гроба на баща ми, без да почувствам присъствието му; същото беше и при гроба на майка ми, която го бе надживяла с няколко години. Те се намираха някъде другаде, бяха изчезнали, но нещо от дядо ми продължаваше да витае сред горите и блатата на Скарбъро, защото приживе бе обичал тези места, където намираше покой. Знаех, че неговият Господ — защото всеки човек си има свой личен Господ — му позволява от време на време да скита там, може би придружаван от духа на някое от кучетата, които бе разхождал през живота си, което джафка по петите му, плаши птиците от тръстиката и ги преследва на игра. Дядо ми казваше, че ако Господ не събира човека с кучетата му в отвъдното, значи не е никакъв Господ, и че ако кучето няма душа, никой няма.

— Моля? — рекох. — Какво казахте?

— Самолет, мистър Паркър — повтори Мариел Ветърс. — Намерили самолет.

Седяхме в едно от сепаретата в дъното на „Мечката“, масите около нас бяха празни. Зад бара Дейв Еванс, собственик и управител на заведението, се бореше с едно буре с бира, а в кухнята готвачите се подготвяха за вечерта. Бях отцепил нашата част от заведението с два стола, за да не ни притесняват. Дейв не възразяваше срещу тези временни преустройства. Пък и тази вечер имаше по-сериозни поводи за тревога: на една от масите до входа седяха братята Фулси и празнуваха рождения ден на майка си.